За русофилството и русофобството в България

  • Next Post
  • Предишна статия

За русофилството и русофобството в България

Каде са корените на българското русофилство и русофобство? Русофилството се заражда с една доста смътна надежда, че свободата от агарянството ще дойде от Русия. И е свързано като развиие с реализирането на тази надежда. През 1877 г. Русия започва един мащабен военен поход, който в крайна сметка ще доведе до Освобождението на България на 3 март 1878 г.

Русофилството е признателност за донесената свобода, но не само. Вярно, изстрадана, измъчена, но и подарена, където е и разковничето на противоречието русофобство-русофилство. Именно в съзнанието, че на българина му е направен такъв обвързващ подарък, се корении русофобството. Но то, от свая страна, не е проста непризнателност.

След своето Освобождение, а смея да твърдя – и досега, като цяло българинът си е русофилски настроен. Признателен е за свободата, която по-големият брат е извоювал за него. Но именно след Освобождението започва и поляризацията, която ще доведе до парадоксалното, но само на пръв поглед, заключение на цар Борис III, който заявява: „Моят народ е русофил, моите министри са англофили, моите офицери са германофили, само аз останах единственият българофил“.

Както може да се забележи, върхушката на българското общество – неговата политическа и военна класа, особено в годините след Първата световна война, в своята основна част вече не е русофилски, а русофобски настроена. Корените на българското русофобство не са плод на омраза, или неблагодарност. Те са реакция на защита. Защита срещу прокарваната от руския царизъм политика на установяване на руско влияние в следосвобожденска България.

Много скоро след Освобождението благородният порив, да се помогне на един изстрадал хистиянски и, преди всичко – братски славянски народ – основният двигател на безпрецедентната саможертва на участниците във войната, от войника до генерала, и на целокупното руско общество, е изместен от бруталния интерес на руската имперска политика. Именно бруталността, с която се прави опит да се установят руските интереси в България, поражда русофобството. То е естествена реакция на защита на така скъпата и дълго чакана свобода. И докато народът си остава признателен, то неговите политически водачи, които се сблъскват с опитите за налагането на нов вид зависимост, започват да се настройват антируски. И тези настроения постепенно прерастват в русофобия. Ненапразно един от „строителите на съвременна България“ – Драган Цанков, ще заявява с известно прискърбие: „Не ви щем нито меда, нито жилото“.

Руският царизъм тогава не си е дал сметка, че като даряваш свобода с едната ръка, не бива да искаш да я отнемеш с другата, в знак на признателност. С риск да бъде обвинен в неблагодарност, българинът не иска да се раздели със своята свобода. Тогава Русия обидено, като ощипана госпожица, обръща гръб на България. /Впрочем, по същия начин, след разпадането на т. нар.

„социалистическа система“, когато нашата политическа класа обърна гръб на Русия, тя отново обидено се отдръпна и ни обърна гръб./ Много скоро след Освобождението българо-руските отношения са замразени и то – за доста дълго време. За кратко, в началото на ХХ в. започва затопляне, което е свързано с конструирането на военнополитическото пространство преди Първата световна война. Но непосредствено преди нея, по време на Балканските войни, Русия отново обръща гръб на България. Не е проявен никакъв политически такт, никаква политическа отговорност, за развитието на една страна, която се е родила като суверенен политически субект, вследствие на руските военнополитически усилия. Така се стига до разрив, който с годините все повече и повече се задълбочава.

Политическите практики в отношенията между двете държави, установени след края на Втарата световна война, показват, че страховете на следосвобожденската политическа класа не са били безпочвени. В условията на т. нар. „социалистическо съдружество“, България е превърната в придатък – политически, финансово-икономически и културен – на СССР. За целта се използват русофилските настроения на народа. Процесите в една суверенна на пръв поглед страна, за каквато претендира да е България, започват да се управляват от Москва. И главният политически фактор става съветският посланик в София.

Прави чест на нашата следосвобожденска политическа класа, че въпреки огромния натиск, включително и военна заплаха, отстоява току-що извоюваната свобода от установяването на чуждо влияние. На този фон е омерзителна лекотата, с която политическата класа след т. нар. „демократични промени“, предаде суверенитета на България и превърна страната в придатък на чужди политически интереси – вашингтонски и брюкселски. И отново главната роля при управлението на страната започва да се играе от външни фактори. В този случай е американското посолство в София. И в този случай основата е русофобството. Но докато в първия случай, след Освобождението, русофобството е насочено към отстояване на независимостта, то през 90-те години на ХХ в., то е… просто нямам думи.
Русофилството не може да бъде ограничено в тесните рамки на сляпата признателност. То е разнообразно по характер и е свързано, от една страна, със славянската чувствителност. А от друга – с мащабната руска духовност, нравственост и култура.

Русофобството също има своите многообразни измерения и форми. По-горе бе проследено само едно от тях – политическото. Като цяло русофобството, което има различни оттенъци – англофилство, франкофилство, германофилство – след Освобождението – и америфканофилство в края на ХХ век, също е подвластно на емоционалността, която понякога достига до крайното отрицание. Но не е, и не може да бъде определяща.

Хубавото е, че, като се изключат политическите търкания, духовната връзка и симпатията между двата народа, руси и българи, не е загубена и се развива пълноценно.

Comments (1)

  1. Димо Дойков :

    Хубава статия, поздравления!
    Аз си мисля как ли би се чувствал народът-русофил от началото на XX век, ако можеше да види руската политика на Балканите, осветена и от поне две явления:
    – руско-сръбските отношения от втората половина на XIX и самото начало на XX в.
    – майсторски създадения ореол около твореца на Санстефанска България и образа на „лошите“ на Берлинския конгрес.

Остави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *

  • Next Post
  • Предишна статия