Рецидивите на миналото – част III
Какво става? Това е въпрос, който по отношение на политиката винаги е актуален. Но като правило никога не получава еднозначни и категорични отговори.
Конфликтът в Близкия изток, който избухна на 7 октомври 2023 г., все повече потъва в мистериозна политическа мъгла. Немаловажният въпрос е: има ли изненада в нападението, което предприе „Хамас“ към Израел. Въпрос, който в духа на традиционното политическо шикалкавене остава да виси без надлежен отговор. Онова, което ни кара да бъдем скептични, са истеричните опити за прехвърлянето на вината.
На 29 октомври около 1 часа през нощта местно време, израелският премиер Бенямин Нетаняху в социалната мрежа „Екс“ разкритикува ръководителите на разузнаването в страната, като заяви, че не е бил информиран за планираното от „Хамас“ нападение. Десет часа по-късно, както предаде БТА, израелският премиер оттегля коментарите си и публикува извинение.
Основният въпрос е дали има, или няма изненада в нападението? Каква е истината, е трудно да се каже. Свидетели сме на немного виртуозни политически игри с характерна за сферата на дипломацията нищо незначеща витиеватост. Поради което възниква необходимостта от изясняване на следните немаловажни подвъпроси:
Първо, лутането около изненадващото нападение поражда съмнението, че все пак е имало предупреждение от службите. Просто не е за вярване, че фамозното израелско разузнаване е проспало многомесечната подготовка на „Хамас“ за тази атака. Ако е така, защо израелският кабинет не е предприел необходимите мерки за защита? Какво се крие зад това бездействие? В духа на световните конспиративни теории може да се твърди, че Израел търси благовиден предлог за унищожението на палестинската съпротива. Ненапразно още от първите часове на нападението то бе квалифицирано – нито повече, нито по-малко – като война, и е придружено с будеща страхопочитание закана за пълно унищожение.
Второ – а може би сме свидетели на заговор, организиран от политическите ястреби в Израел, които искат да се разправят с палестинците, и поради това премълчават жизненоважна информация, спестявайки я на премиер-министъра.
Трето, може да се направи и друго, по-смело предположение – че въпреки своевременната информация, Израел е нямал за случая адекватен отговор и не е можел да се защити, но не иска да си го признае, защото това е лоша атестация с тежки, а може би – и с катастрофални последствия. Хоровото покайване на най-високо ниво за проспаната атака, без драстични последствия за голямата част от каещия се висш управленчески ешелон, също поражда скептицизъм. Каква е причината да се потулва евентуалната истина?
Едно признание за слабост би активирало срещу Израел всичките му врагове – вкупом и поотделно. А това въобще не е добра алтернатива. От създаването си през 1948 г. страната води доста тежка борба за оцеляване. И успехът ѝ до голяма степен се дължи на това, че обкръжаващият го, като цяло враждебен спрямо Израел, арабски свят не може да намери формулата на единодействието. Формулата за преодоляването на вътрешноарабските противоречия, старателно подклаждани отвън – т. е. от т. нар. „велики сили“.
Навярно поради тази причина Б. Нетаняху изпада в противоречивата ситуация да приема върху себе си гнева на обществеността и в същото време да отхвърля отговорността за разузнавателните и оперативните грешки, свързани с атаката на „Хамас“ в Южен Израел. Разразява се политически скандал. Настъпва разрив в създадения след нападението военен кабинет. И цялата тази саможертва на израелския премиер цели да прикрие действителните причини, довели до допускането на нападението, което по всяка вероятност не е изненада за еврейския политически елит. В това отношение е показателно, че всички висши служители – от ръководителите на армията и вътрешната разузнавателна служба „Шин Бет” до финансовия министър – признават своите провали. Това, че в признанията е намесен и финансовият министър, предизвиква размисли. Защо и финансовият министър? Какво общо има той с това? Много е просто: именно от това министерство идват парите за модернизацията, както на армията, така и за разузнавателните служби.
Всички вкупом са много и някак си, при това доста очебийно, и координирано изненадани от атаката на „Хамас“. Като се започне от самия Израел с неговите страховити специални служби и правителствените среди, преминавайки през Катар – основен финансов източник на „Хамас“ и си стигне до САЩ, чийто най-голямя военна база – Ал Удеад е разположена в Катар
Освен това Б. Нетаняху като един нов Сталин, бягайки от неудобната ситуация, призовава отговорите за „изненадващото нападение“ да бъдат оставени за след войната, когато ще има време да се зададат трудни въпроси, включително и към самия него.
Сегашната ситуация в Израел напомня една друга, разиграла се по време на Втората световна война. На 14 ноември 1940 г. немските военновъздушни сили (Luftwaffe) в продължение на 11 часа предприемат масирано въздушно нападение над Ковънтри – град в централна Англия, разположен на 25 км. от Бирмингам. Загиват 1200 души. Градът е сринат до основи. Унищожена е железопътната инфраструктура и 12 самолетни завода, вследствие на което производството на самолети намалява с 20%.
Британският писател Робърт Харис в книгата си „Енигма“ развива тезата, че Уинстън Чърчил е знаел за планираното немско въздушно нападение, но не е увеличил противовъздушната отбрана от страх немците да не се досетят, че шифрите им са разчетени.
Днес може да се твърди, че още на 11 ноември (1940), У. Чърчил наистина е знаел за нападението. Подготвената от германците въздушна операция под кодовото название „Лунната соната“ е планирана за следващото пълнолуние, което се пада на 15 ноември. Но британците нито знаят коя е целта, нито са били в състояние да предприемат неутрализиращи мерки, защото основно разчитат на електронни контрамерки за противовъздушна отбрана, познати под наименованието „студена вода“, които, както е известно не проработват. Така над невинния и нищо не подозиращ Ковънтри се излива огнен ад, който няма нищо общо с елегичната чувствена фантазия на сонатата за пиано № 14 на Лудвиг ван Бетовен.
Comments
No comment yet.