Разбраният човек
„Приказките на Баща ми“
В една от поучителните истории на баща ми се разказваше за един царски син, който се влюбил в красива циганка. Как ли не го кандърдисвали, как ли не го мъчили царствените му родители и знатни велможи, за да го откажат, ама той си стоял на своето. Иска си циганката – и толкова. Лежи по очи… Ни яде, ни пие – линее и душа бере от любов. Притеснили се царските хората. Престолонаследникът е все пак. Не могат да го загубят току така. И накрая кандисали. Събрал царят първите си министри, поумували, поумували и решили да изпратят най-първия да поиска момичето.
Пристига тежкият първенец в катуна и пита за бащата на момичето. Срещнали се, поговорили и министърът казал за какво е дошъл. Бащата го изгледал учудено. Почесал се по тила и с наведена глава отронил:
– То хубаво, ама какъв занаят има царският син?
Министърът, не на шега се стъписал. Направо подскочил като ужилен.
– Ти какво да не би да си си загубил ума? Какъв занаят? Че той е царски син, наследник на престола! Утре, ако е рекъл Бог, ще управлява царщината.
– Разбирам – казал притеснено бащата. – Но няма да е лошо да има някакъв занаят. То всичко става. Ако загуби царството, кой ще храни циганчетата?
Царският човек целия се облял в пот. Но циганинът – непреклонен. Не кандисва на уговорки.
– Трябва да има занаят. Иначе не може! – отсякъл циганинът.
Посрамен, първият министър се върнал в двореца с празни ръце. А царският син страда още по силно. Ще си отиде ей така – за едното нищо – от несподелена любов.
Загрижен, с натежало сърце, царят извикал първия си дипломат и му заръчал:
– Прави, каквото правиш, но доведи момичето, че момчето ми си заминава!
Отива първият дипломат в катуна. Как не въртял, как не го усукал, но заинатилият се циганин държи на своето… Занаят, та занаят. Не кандисва и не кандисва.
В разказа на баща ми имаше две версии. Според първата, отчаяните хора решили да изучат сина си на занаят. Научил се царският син да плете кошници. И тогава циганинът дал момичето.
Баща ми беше добър човек. Не страдаше от предразсъдъци. Всички цигани в долината го наричаха: „Бай Тодоре“, защото ги уважаваше. Беше строг, но справедлив към тях. Обаче, определено, имаше нескрито предпочитание към втората версия.
То и в първата има послание, но във втората е къде-къде по-интересно.
Та след поредния отказ, на поредния знатен велможа, в двореца настъпило пълно униние. Работата ставала много сериозна, направо драматична. Царщината ей така, за нищо, осиротявала защото престолонаследникът се топял пред очите на опечалените си родители като лоена свещ. И нищо не можело да го съживи.
Тогава от по-задните редове напред излязъл един трета ръка царедворец и рекъл на царя:
– Царю, позволи ми аз да отида и да поискам момичето.
– Ти?! – учудил се не на шега царят. – То първите ми министри и първите ми дипломати не сколасаха да свършат тази работа, че ти ли? – с недоверие погледнал загубилият всякаква надежда любещ баща.
– Нека да опитам, царю – настоял царедворецът. – И без това вече нищо не губим – и погледнал красноречиво към изпосталелия царски син. – Намислил съм нещо. Пък може и да успея. Само ми дай един хубав кон, здрав бич, че стой и гледай докъде ще я докараме тази работа.
Обнадеждил се царят. Лек лъч надежда припламнал в опечалената му глава. Пък и нямало вече какво да губи. Разпоредил се да му дадат, каквото поискал. А царедворецът яхнал с едно движение хубавия ат и препуснал към циганския катун. Влита с пълна сила… Изправя коня на задните му крака и като изплющял с бича, ревнал с цяло гърло:
– Къде е този, дето не дава дъщеря си за царския син? – попитал сърдито царедворецът.
Хората от катуна стъписано отстъпили плахо назад. Срещу царедвореца останал само бащата на момичето, треперещ от страх. А царедворецът сръгал коня и стремглаво се спуснал срещу загубилият ума и дума човечец. Завъртял коня покрай циганина и започнал да налага нещастника здраво с бича, без да отрони и думица. А циганинът се усуква, върти се наляво, надясно. Опитва се да се предпази, но бичът плющи неумолимо и болезнено по беззащитното му тяло.
– Чакай бе! – проплакал човечецът. – Защо ме биеш? Какво съм ти направил?
А царедворецът продължава да го налага и мълчи, стиснал зъби. Видял се в чудо циганинът. Ударил го на молба. А този налага с всички сили и по едно време изръмжал:
– Хъм! Няма да даваш циганката за царския син?… А!?
– Как бе, как няма да я давам – изстенал циганинът – Ще я дам! Ама те не пращат разбрани хора.
Така, най-накрая, злощастният баща кандисал и дал момичето си за царския син. Даже не се пазарил, както си му е редът. Защото попаднал на разбран човек! Който използва сериозни, неопровержими аргументи.
Оженили се младите. Вдигнали сватба за чудо и приказ. И живели богато и пребогато. Много деца си народили. А царството им пребъднало през вековете.
Амин!
Comments
No comment yet.