Престъпното безумие

  • Next Post
  • Предишна статия

Престъпното безумие

Прието е да се счита, че със заповедта си да се атакуват съюзническите позиции през лятото на 1913 г. българският новоизпечен цар Фердинанд Сакс-Кобург-Готски проявява едно от най-престъпните безумия, станало причина България да преживее първата си от поредицата национални катастрофи, които обикновено се свързват с управлението на тази династия. Защо? Разсъжденията в общи линии са построени в чисто линеен план, което означава, че не могат да обхванат в дълбочина същността на протичащите процеси и явления Счита се, че престъпното безумие е проява на сприхавия, неблагоразумен нрав на царя, отключен от съюзническата бруталност, проявена по отношение на изконно българските интереси в Македония, както и от главозамайването, получено в следствие на бляскавите български победи, извоювани на тракийския фронт. Какво се получава на практика? Без да поиска съгласието на Народното събрание, нещо, което е негово задължение като конституционен монарх, дори без да благоволи да информира собственото си правителство, той фактически вкарва страната в една нова война. Така е поставено началото на края. България, която не е претърпяла нито едно поражение, е принудена да капитулира. Тя не само не успява да осъществи своята първостепенна задача по своето национално обединение, но излиза от войната национално обезверена, териториално осакатена, изпаднала в дълбока политическа и стопанска криза. Целият свят, включая и добронамерената по принцип към всичко славянско Русия, се отвръщат от нея. Още неукрепналата българска държавност е принудена да изпита в пълна степен горчивината на първото си общонационално падение.

И кой е виновен за всичко това?… Само Фердинанд?..
Прекалено лесно обяснение, за да е действително вярно. А и е продукт на повърхностни, формално-линейни по своя характер съждения, имащи за цел преди всичко да посочат конкретен виновник. Както се казва, някой трябва да опере пешкира. Излишно е да се гадае в чий интерес са построенията от такъв характер /въобще не става въпрос за комунистически тълкувания, ако това ви е дошло на ум, нещата са с много по-стародавна традиция, от такъв тип универсални обвинителни обяснение, битуващи в последно време в общественото пространство/ пък и не това е предметът нанастоящото по-скоро размишление, отколкото изследване.

Но за да намерим същността на проблема, а оттам и механизмите за неговото разкриване, трябва да отговорим на един съществен въпрос: Имал ли е Фердинанд друг избор? Да приемем, че си е кротувал, както постфактум е прието да се разсъждава, какво би му гарантирало, че Турция не би се активизирала, както впрочем и Румъния, при наличието на междусъюзническата крамола за Македония, още преди тя да се излее във военен конфликт. Евентуалният отговор е, че т. нар. “велики сили” от Сърдечното съглашение са заинтересовани от запазването на постигнатото статукво на Балканите и най-вече в интерес на своите глобални цели, насочени в по-далечен план. Тогава възниква естественият въпрос: Защо в такъв случай не се са намесили още при възникването на противоречията между балканските съюзници от Малката Антанта? Та нали процесите по нейното възникване, оформяне и последвало я развитие са изцяло доминирани от големите представители от Съглашението.

Да оставим същностната противоречивост на такъв тип съждения. На практика излиза, че няма такава сила в този момент, която да гарантира на българския владетел такова нещо като ненамеса. А ако разгледаме процеса в дълбочина, освободени от общоприетите щампи за бруталност, вероломство и апетити, и ги поставим в зависимост от вездесъщия фактор и основен двигател в политиката, Негово Величество интереса, ще видим, че такива гаранции не могат да бъдат дадени. Нещо повече, България неминуемо е щяла да бъде нападната от своите съседи, независимо от това каква позиция са заемали в предходния период – като съюзници или като неприятели, дори и неутрални. Прекалено силни са апетитите на Балканите не само от местен, но преди всичко от глобален характер. Ако внимателно, непредубедено и в комплекс, както и в естествената им взаимовръзка се, проследят събитията непосредствено предшестващи съдбоносната дата 16 юни 1913 г. и малко след нея, неминуемо ще се натъкнем на нещо толкова очебийно, че е просто чудно защо не му е отделено нужното, необходимото внимание. След падането на Одрин се развива невероятна дипломатическа активност на всички нива. И тази активност не е само между победители и победени. Тя засяга както Малката Антанта така и Голямата, защото е немислимо, че всичко, което произтича в този период, се осъществява без знанието, още по-малко одобрението на Англия, Франция и Русия най-вече. На 1 април е постигнато съгласие между България и Турция за спиране на военните действия. Видимо започва преходът от война към мир, който окончателно ще се осъществи с подписването на Лондонския мирен договор на 17 май същата година. Обаче между цитираните две събития стои едно от 26 април, когато в Петербург България и Румъния подписват договор, според който Силистра се отстъпва на северната съседка. Трябва да се обърне внимание, че този договор няма нищо общо с подготвения мирен процес. Буквално два дни след подписването на Лондонския мир на 19 май Сърбия и Гърция подписват зад гърба на България не какъв да е, а таен мирен договор. Разбира се, не толкова таен, че да не знаят в Лондон, Париж и Петербург за какво става въпрос. Дето се казва, още не е загубен привкусът от изпитото шампанско и вече се вихри голяма дипломатическа игра. Интересно към какво е насочена тя? Едва ли да задоволи тесногръдите егоистични стремления на вечно крамолните балкански държавици. Тук залогът е много по-голям. Затова и в играта се включва и другата голяма тройка – Централните сили. Съвсем логично е да се предположи върху кого ще се стовари цялата тежест на подготвеното представление. Но преди да отговорим защо именно върху България, трябва да разгледаме и още едно несъотвествие при третирането на дадената проблематика.

Историците донякъде налучкват същността, приемайки балканските събития като своеобразна репетиция на подготвеното с такова старание голямо и решаващо по своя характер събитие – Първата световна война. Но за съжаление остават изцяло в плен на собствената си метафора, в която на голямото събитие се гледа като на игра, а на нейния балкански вариант само като на една репетиция. А в същност става въпрос за нещо много по-сложно и многообразно и Балканските войни могат да се разглеждат като негова неразривна част, като на своеобразен първи етап, в който се прави опит да се разрешат някои непосредствени проблеми преди световния сблъсък. Да се удовлетворят някои непосредствени апетити и да се уредят някои крайни противоречия. Целите са две. От една страна, още по-здраво и надежно да се обвържат местните съюзници, а от друга, някои от насъщните задачи да се решат предварително, за да не се струпва прекалено много работа за накрая. Така че Балканските войни спокойно могат да бъдат разглеждани не толкова като подготовка, колкото като един своеобразен предварителен етап преди големия сблъсък, когато приоритетите са определени и очевидно България още на този етап не влиза в тях.

Поставени под такъв ъгъл въпросите, излиза, че Фердинанд не е имал какво да губи. С или без повод атаката срещу България е трябвало да се състои. И е било ясно, че от създадената политическа конюнктура на следващ етап на дележ ще се включат и Турция и Румъния. Целите са съвсем прозрачни. Със силите на България да се ликвидира балканската хегемония на Турция. А след това омаломощената България да бъде принудена, дори и със силата на оръжието, да се откаже от своите съвсем пресни придобивки. Интерес представляват Беломорието, Македония, с които ще се удовлетворят най- наложителните претенции на Гърция и Сърбия, както и Добруджа, с която ще бъдат удовлетворени апетитите на Румъния. Затова и акцията на тези три държави много прилича на едно от рано планирано мероприятие. Осъществява се по предварителен план, синхронизирано. Българската атака не изненадва никого. Тя е само един удобен благовиден повод да се скрият истинските цели. В големите и малките антантовски столици могат да въздъхнат облекчено. Техните планове са на път да се осъществят и при това политическата отговорност спокойно може да се стовари върху самите жертви – българите, които отрано са определени за такива. И все пак не съвсем. Макар че българският цар не получава никаква вътрешна подкрепа с изключение на най-важния фактор за момента, войската, заповяданият от него непланиран и неподготвен, това трябва да се подчертае дебело, удар е с такава сила и такава концентрация, че бившите съюзници са принудени доста да подрапат, преди да се окопитят и да предприемат нещо смислено. И още нещо. Настъпващите български части срещат настъпващ противник. Фактически българският удар спокойно може да се приеме за превантивен, т. е. изпреварващ.

Колкото до Одринска Тракия, която Турция си възвръща след като нейните балкански противници се сблъскват за нов дележ, тя не представлява интерес за никого от Малката Антанта. В такъв случай е без значение кой ще я притежава до големия сблъсък, чийто час е вече определен. За сметка на България ще бъдат удовлетворени оценените като стойностни в стратегическо отношение съюзници на Съглашението на Балканите – Сърбия, Гърция и Румъния. Турция отдавна, още преди Балканския конфликт се е ориентирала военно-политически към Централните сили. Така че поне на дадения етап за Одринско грижата си остава от чисто локално естество.

В цялата тази сложно сплетена дипломатическа комбинация не е съвсем ясна действителната позиция и роля на Русия с нейните панславянски устремления, чрез които да се развива и разпространява руското влияние. Фактическото противопоставяне на два славянски народа, емоционално свързани с Русия заради своята свобода, не е от полза нито на панславянизма като идея, нито за руските интереси на Балканите като груба форма на прагматика, иначе скривана зад високите идеи за славянско братство и християнска солидарност.

Що се отнася конкретно до личността на Фердинанд в тази изключетелно сложна и наситена с драматизъм ситуация, той постъпва като типичен германец, изправяйки се с лице срещу предизвикателствата, в отличие от своите политици, които изпадат в паника и фактически го предават. А онова, което България успява да спаси, никак не е малко. Това е излазът на Бяло море. След стремителния удар, нанесен на 16 юни, на никого особено не му се иска да се среща с българските дяволи. Затова с максимална скорост се използва неблагоприятната политическа ситуация в България, възникнала след нападението – подадената оставка на правителството, за да се приключи с въпроса, макар и решен половенчато.

В такъв случай въпросът с т. нар. “престъпно безумие” остава открит. Не защото може да се преразглежда. Такива неща се случват често. А преди всичко защото не е ясно какви цели и най-важното какви интереси обслужва една такава теза. Определено не български. Тогава?!..

Comments

No comment yet.

Остави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *

  • Next Post
  • Предишна статия