Писмо до редактора О.Ц.
Не знаех, че четеш такива работи по късни доби и то почерпен, освен моите, които редактираш. Прочетох материалите, които си ми пратил. /Професор д. ик. н. Димитър М. Иванов, „Съдбовни, но игнорирани уроци за днешните управляващи“, Поглед.инфо и на Валери Найденов, „Защо се тръшкате”./ В общи линии всичко се свеждат до банални констатации с напън да се правят прогнози на базата на аналогии с Ваймарската република. Докато аз констатирам нещо, което никой не иска да види или да признае – нашата демокрация е повърхностна, само една видимост, зад която се крие една силно централизирана държава и няма нужда от никакъв Хитлер-Сидеров. Имаме си бат Б.Б и всички условия за безболезнен преход към диктатура. Възниква въпросът: защо нашите политици още не са посегнали към механизма на диктатурата. Мисля, че не са нито хрисими, нито срамежливи, за да не предприемат такива драстични мерки. Просто не са способни да вземат самостоятелни решения, защото не могат да се отърсят от синдрома на „Големия брат” – някога беше Москва, сега е Вашингтон – Брюксел.
Трагизмът на такива мъка-теоретици като горепосочените автори е, че, също като нашата мъка-демокрация, се плъзгат по повърхността на проблематиката и, най-важното, никога не посочват какъв е пътят за излизане от съответното положение – нещо, което при мен, навярно си забелязал това, се старая да присъства.
Например всички единогласно констатират, че функциониращата в България политическа система има „политико-партизански” характер, но никой не си прави труда да анализира условията довели до утвърждаването на политическата партизанщина.
Бъди здрав!
Comments
No comment yet.