Петел или кокошка?
През лятото на 2020 г. се разля широка и продължителна антиправителствена протестна вълна. Един от главните й двигатели бе българската емиграция на запад. Тази инициативност бе малко дразнеща. Но не поради самия повод на протестите – безпардонното управление на ГЕРБ. А защото идваше отвън. В крайна сметка няма нищо лошо, ако е за добро. Но дали е така?
Историческата традиция показва, че у нас революционните идеи често са били внасяни отвън. Инициирани от външни фактори, чийто проводник е била част от българската емиграция. Подобен род явления се проследяват през цялостното ни историческо развитие. Като се започне от създаването на Българската държава, приемането на християнството и писмеността, възстановяването на Второто българско царство, антиосманската съпротива и се мине през Възраждането, национално-освободителни борби, та до годините на Втората световна война и „избухването“ на демокрацията през 90-те години на ХХ век. Не бива да забравяме обаче, че Кирил и Методий, Иван Асен II, организаторите на търновските въстания, Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Панайот Хитов, Георги Димитров и други са получавали субсидии и пенсии от чужди правителства.
Така или иначе тези протести не нашега изплашиха политическата класа. Някои се скриха, а други започнаха трескаво да търсят решения, за да си спасяват мандата. Политическите хитрини стигнаха до там, че Бойко Борисов /ББ/ започна да действа по подобие на турските султани: През XIX в. кризата в Османската империя се изостря. Народите в нея масово се бунтуват и султаните започват да дават голи обещания за конституция. Това обаче по никакъв начин не им е помогнало да преодолеят задълбочаващата се обща криза на държавата.
През ранната есен на с. г., след като епидемичната вълна, прогонила емигрантите по родните им места, отшумя, те побързаха да се приберат по своята чужбина. Протестите в чисто вътрешния си вариант, макар и вяло, продължиха, но в крайна сметка, лишени от възбуждащия външен фактор, замряха и бяха прекратени безславно от техните самозвани организатори и ръководители, които освен бомбастични наименования от типа на „Велико народно въстание“ 1, 2, и т. н., не измислиха нищо за разгръщане на тези протести на по-висока степен.
И всички вкупом – политици и протестиращи, зачакаха изборите, като някакво спасение.
Изборите се състояха на 4 април 2021 г. В тях една от главните роли отново изиграха българите от чужбина. Вследствие на емигрантската активност статуквото претърпя известни промени. Но като цяло резултатът, както при беззъбите протести, така и на повлияния от емиграцията избор е, че няма резултат.
Още през 2018 г. в сайта thephilosophyofwar.com във Фрагменти 3 публикувах следното: „За изтеклите мозъци на България: Като гледах репортажа от концерта на Сл. Трифонов в Лондон /2017 г./ си дадох сметка колко много „изтекли мозъци“ сме дали на света.“ /28 май, стр. 17/.
Тъжната констатация е, че въпреки неистовото желание за промяна, органичната липса на продуктивни идеи от типа на тези, които например формулират дейците на Възраждането – Отец Паисий и Софроний Врачански и на националноосвободителното движение – Раковски и Левски, обезсмисли протестите.
Не е правилно да се подвежда под общ знаменател емиграцията от различните епохи. Емиграцията от Национално-освободителните борби например е идейно-политическа. Докато съвременната българска емиграция е чисто икономическа по характер, поради което е безидейна политически. Затова и всичко се сведе до мантрата: „Да свалим ГЕРБ“, около която вкупом се обединиха доста широки обществено-политически слоеве. Обаче това не може да е идея за радикална промяна! А по-скоро е проявление на един, явно неостаряващ рефлекс от комсомолското минало, който се свеждаше до безсмислицата : „Дайте да дадем!“, който явно поразява съзнанието и на следващите поколения.
Комсомолският ентусиазъм на българите от чужбина, съчетан с липсата на работещи идеи за промяна, доведе до това, че в България бе наложен абсурдният модел от украински тип – политическите процеси да попаднат в ръцете на шоумени. В Украйна – Влодемир Зеленски, а в България – Слави Трифонов /СТ/.
Самият Сл. Трифонов и неговата формация, както си пролича, също нямат разработени идеи за радикална промяна на системата. Полетът на тяхната мисъл се е простирал до това, ей така, като на шега, заради шоуто, да преминат 4% бариера. Дори и в най смелите си мечти тези хора не са предполагали, че т. нар. „народен вот”, активиран от емиграцията, ще ги издигне до втора политическа сила. Те просто са си се привиждали като опозиция и нищо повече.
Липсата на идеи в партията „Има такъв народ“ си пролича още по време на предизборната кампания. Никой така и не разбра за какво се бори тази партия. Освен, разбира се, за влизане в политиката, т. е. – за власт. Но това в никакъв случай не е идея за промяна. Липсваше програма. Новоизлюпените партийни функционери просто се таяха, както се казва, като бълха в тупан. Освен няколкото скандала, свързани с дерибейството на прословутите сценаристи, не бе произведено НИЩО смислено. И въпреки това дойде този шокиращ, не само за старата политическа класа, но и дори за самия Сл. Трифонов резултат. Стъписването впрочем беше всеобхватно.
Каква бе реакцията? Като хванати в необрано лозе Сл. Трифонов и сценаристите се изпокриха. А останалите политици, набързо посъвзели се от неочаквания удар, неудържимо започнаха да ухажват новия политически феномен. Надпреварваха се да генерират идеи, за да блеснат. Но няма пред кого. Партията на СТ просто няма такива нагласи. Декларираше се предана подкрепа. Дори и от тези, срещу които уж е насочено движението на „Има такъв народ“. Новите демократи пък се привидяха като автоматичен съюзник. Но Сл. Трифонов и неговите верни сценаристи продължиха все така изразително да си мълчат и да се спотайват.
Шоуменът си е шоумен. Спомням си едно негово интервю, в което, разлял се в самодоволно блаженство, Сл. Трифонов обясняваше и нагледно показваше как преди концерт нагнетява напрежение в публиката. Целият му номер се свеждаше до това да не бърза с явяването си на сцената. Изчакваше градусът на напрежението да се повишава – вълна след вълна. И той само броеше тези вълни, отчитайки тяхната степен на екзалтация според децибелите, произведени от тръпнещата в превъзбудено радостно очакване публика. И сега сме свидетели на същите трикове.
Вместо виждания за политическо конструиране на обществото от нов тип, Сл. Трифонов се ограничи да публикува във Фейсбук два поста с „искрени благодарности“. Нищо повече. Но както казва Михаил Жванецки: „По-добре малък долар, отколкото голяма благодарност“.
Сл. Трифонов с нищо дори не загатна, че ще сформира кабинет, но вкопчените във властта партии на статуквото коленопреклонно декларираха готовност да подкрепят бъдещото му правителство. По същия коленопреклонен начин започнаха да се самопредлагат и новопоявилите се в парламента партии. Представителите на статуквото /ГЕРБ, БСП и ДПС/ резонно виждат в своята „безрезервна подкрепа“ възможност за запазване на удобния за тях действащ политически модел. Ясно е обаче, че всяка подкрепата, колкото и безрезервно или с определени резерви /ГЕРБ/ да се декларира, няма да е съвсем безкористна. А що се отнася до новите политически играчи, които се самоопределят като партии на промяната, те просто искат да влязат във властта.
Парадоксалното в случая е, че докато Сл. Трифонов си мълчи и се таи, крамолите за власт се развихриха. Тези вътрешно-партийно-коалиционни баталии са обективно обусловени. Обусловеността произтича от това, че пребоядисаните демократи /Т. Дончева и М. Манолова и др./, които бяха основни остриета на създадения след падането на Т. Живков политически модел, но лично неудовлетворени, ще искат неговото запазване, но леко префасонирано, колкото за лице. В новото си амплоа те се изживяват не като прости осички, а като фактори с решаващо значение в политическия спектър. Което е абсолютна илюзия, независимо от неистовите старания. Към тази категория може да се причисли и М. Капон.
Проблемът обаче има и друго по-сериозно естество: Като цяло новопоявилите се демократи просто не са наясно какво трябва да се направи, за да се осъществи всеобщото желание за демонтиране на старата политическата система. Чакат нещо да се случи, за да се пригодят, но Сл. Трифонов оглушително мълчи.
Онова, което ясно си пролича от първите стъпки на парламентарно представените партии е, че те като цяло не изгарят от голямо желание за радикални промени. А по-скоро искат да сведат всичко до козметично заглаждане на острите проблеми.
Всички партии – и тези на статуквото, и тези на промяната се обединиха приблизително към едни и същи предизборни обещания:
1. Налагане на мажоритарна избирателна система. Няма да питам защо не е наложена до сега? Макар че не става дума за нещо съвсем ново. В зората на новата демокрация се провеждаха експерименти със смесен вот – пропорционално-мажоритарен. Но той така и не се наложи, защото мажоритарната система, по една или друга причина, не бе удобна за политическите централи. Само ще изтъкна, че идеята за мажоритарен вот се обезсмисля, ако се доразвие идеята за преференциалния вот в пропорционалната система. Просто е необходимо кандидатите от партийните листи да провеждат персонални предизборни кампании, да поемат персонална отговорност, а не да се осланят на общопартийните, при които отговорността се размива. Така ще се реши проблемът, както с диктата на партийните централи, така и с парашутистите в листите.
2 и 3. Намаляване броя на депутатите наполовина и отмяна на скъпите партийни субсидии. Чист и доста плосък по характер популизъм. Нищо повече! Интересно е, че нито една от парламентарно представените в 45-то Народно събрание партии вече не повдига тези въпроси.
4 и 5. Електронно гласуване и гласуване по пощата – уравнения с множество плюсове и минуси, както и с много неизвестни /виж: thephilosophyofwar.com За машинното гласуване, 10.03.2019 г., с. 13/ .
Още по интересно е, че подобен род идеи се прокламираха, както от партиите на статуквото, така и новите парламентарно представени партии. Но като цяло подобен род идеи са чисто козметични по характер. Лишени са от оня заряд, който е способен в радикален план да промени порочно действащата в момента система. Фундаменталният въпрос, от решаването на който се нуждае цялото общество, е да се посегне на „светая светих” на политическите механизми, установени по време на прехода. Т. е. – да се развият идеи и предприемат действия, които да доведат до ликвидирането на ирационалната власт – властта, която се грижи за собствените си интереси, а не за интересите на обществото. Именно ирационалната власт поражда корупцията и води до сливането на държавата с престъпността – основният бич на съвременното българско общество. /Виж: Литература по темата в края/
Болезнената истина е, че в България няма как да се развият и проявят идеи за изкореняване на корупционните практики. Политическата класа не е заинтересована от такъв тип промени. В неин интерес е да запази органичното сливане на държавата с престъпността, което добре обслужва потребностите и.
Интересно е и друго. Наблюдава се тотален отказ да бъдат изпълнявани, макар и козметичните по характер, предизборните обещания. Оказва се, че за самите политици в пропорционалната система няма нищо лошо. Тя идеално обслужва интересите на партийните лобита. Сл. Трифонов също с охота се възползва от нея и постигна резултатите, които видимо силно изненадаха и самия него. Той на практика се убеди, че ако иска да се задържи в политиката, няма интерес да прокарва идеите, заложени в референдума, където основният въпрос бе за избирателната система.
Информация за размишление. През 2016 г. „Шоуто на Слави“ инициира референдум, на който 2,5 милиона българи гласуваха за промяна на избирателния кодекс – преход от пропорционална към мажоритарната система.
При липсата на реални, добре обосновани и действени политически идеи обикновено политиците се крият зад морално говорене, което обикновено се родее и изражда в груб популизъм.
Лесно е, когато си извън политиката да заставаш зад морални каузи. Но когато влезеш в нея си принуден да виеш барабар с вълците. Тази участ не бе спестена на дейците от „Има такъв народ“. Поради тази причина в тяхната партия се стигна до драстично разминаване между съзнателно създадени, макар и мълчаливо, предизборни нагласи и реални политически действия след влизането в политиката.
От програмното слово на Тошко Йорданов – заместник председател на „Има такъв народ“, произнесено на 15 април – стана ясно, че мажоритарните избори вече не са приоритет за тяхната партия. А тази идея бе крайъгълният камък в мъглявата предизборна кампания на Сл. Трифонов.
След „програмното“ изказване в парламента, което предизвика бурната обществена реакция, партийните секретари-сценаристи се оплетоха като патета в кълчища. Т. Йорданов се опита да замаже положението като започна да мънка, че партията му не се отказва от мажоритарен вот, а само го отлага. От своя страна самият партиен бос стигна още по-далеч в увъртанията. В свой пост във фейсбук той демонстрира незавидни за един чалгаджия дипломатически умения. Според него въвеждането на мажоритарна система „веднага ще се случи при един сигурен, спокоен и уверен Парламент“. Както се казва: „трай, коньо, за зелена трева“. И всички вкупом, собствените му партийци и другите партии, започнаха да припяват рефрена, че такава промяна не може да се извърши от днес за утре.
Не е вярно, че „всички, които агитират Трифонов да бяга от мажоритарната система, носят отговорност за склоняване към измама“ /Иван Сотиров в. 24 часа/. Или към проституция? – няма разлика. Той сам бяга от нея.
Със своите непоследователни действия Сл. Трифонов създава впечатлението, че копира царския модел от 2001 г. В действителност, лишен от аристократични достойнства, като типичен парвеню той съзнателно създава тази погрешна представа. Целта му е да прикрие, че всъщност копира модела на ББ – ГЕРБ. Един безидеен и брутален по характер популизъм, яхнал всенародната, а в конкретния случай – и емигрантската покруса от действащата в България политическа система.
Общо между СТ и ББ е това, че в сюблимни моменти и двамата се крият като ибрици. Манталитетът им е като на слаби ученици, които преди отговорно класно си намират медицински бележки.
В чисто човешки план прави впечатление, че при своето явяване сред народа новият Месия /СТ/ се е надул като пришка. Само да го бутнеш – и ще се пръсне. В същото време всички сме били свидетели как в своите предавания сервилничи пред чуждите знаменитости. Много иска да се харесва… Ама неистово – навън – и хич не му пука как го възприемат вътре в страната. Не ми казвайте, че по това си приличат едно към едно с ББ. Знам го! И вие го знаете! Ето в ръцете на какъв човек могат да попаднат съдбините на България.
Все пак народът в своята мъдрост не даде на никого пълната власт. Остави политиците да се пържат в танталови мъки, на бавния огън, накладен от собствените им страсти. Но не за да продължат да вихрят политически пристрастия и простотии, а да намерят пътя на помирението в името на България.
Цялата тази политическа каша, при която бе натрапен поредния жаден за власт популист, наивно бе забъркана от българската емиграция на запад. Тя повярва и се отдаде на илюзията Сл. Трифонов &.
При натрапения от емиграцията избор обаче, остава открит въпросът кой носи отговорността? В даденият случай НИКОЙ! Нито емигрантите, които са анонимни, нито политиците, които са получили неочаквана поддръжка, но пък няма пред кого да се отчитат. И това е много удобно.
Ако емигрантите действително искат да участват активно в политическия живот на страната, а не да правят избор вместо някой друг като някои други общности, трябва да създадат механизъм за носене на отговорност. За целта трябва да си създадат свои официални, а не анонимни организации, които не само да насочват избора, но впоследствие да носят отговорност и да търсят такава от тези, на които са делегирали своето доверие.
Един от големите пропуски на избирателната система е, че не се практикува отзоваване или импийчмънт на народни представители и евродепутати от техните избиратели. Пропорционалната система затова е удобна, че не позволява такива практики. Но при доразвития в демократичен дух преференциален вот, при който дефакто ще се гласува за личности, или мажоритарен такъв, чийто идея по е същество същата – да се носи персонална отговорност – се отварят възможности за отзоваване на изгубилите доверие избираници. Така ще бъде нарушено безпроблемното, комфортно живуркане и недосегаемост на народните представители. Те вече ще са притеснени дали съвестно изпълняват предизборните си обещания. Дали са действителни изразители на народния вот и воля. Дали работят „на ползу роду”, или само за себе си. Естествено, за да работи такъв тип система, е необходимо двустранно отговорно отношение – от страна на избраниците и на техните избиратели. Т. е. необходимо е развито гражданско съзнание, което отговорно да следи протичането на политическите процеси и да се намесва своевременно и ефективно. Упованието, че някой друг ще ни оправи като свърши цялата работата, е илюзорно.
Надеждата е храна за наивници. А партията „Има такъв народ“, вместо идеи за радикална промяна, макар и мълчаливо, щедро внушава надежди. Всички очакваме да дойде кокошчица да ни снесе яйчице. А то май ще дойде петел да ни сети.
Литература по темата: по публикации в сайта: thephilosophyofwar.com
Фрагменти 28, За властта, 04.01.21 г., с. 3
Сливане на държавата с престъпността, 10.05. 20 г., с. 7
Прането на пари, 27.07.2019 г., с. 11
За машинното гласуване, 10.03.2019 г., с. 13
За републиканската форма на управление, 06.12.2018 г., с. 14
Фрагменти 12, За естеството на съвременната икономика и държава, 19.11.2018 г., с. 14
За мухите и хората, 04.06. 2018 г., с. 17
Фрагменти 2, За българите в чужбина, 08.05.2018 г., с. 18
Comments
No comment yet.