За окупацията на България през 1944 г.
Някои хора са склонни да заемат крайни позиции без да притежават необходимите компетенции. Липсата на комплексни знания при тях се компенсира с емоционално заслепение, което никога не е било и не може да бъде път към истината.
Да разгледаме дискутираната години наред прословута съветска окупация на България през 1944 г. Протичащите тогава процеси и явления са много по-сложни и всеобхватни по съдържание, отколкото изглеждат на пръв поглед. И в никакъв случай не са еднозначни по характер, за да се третират единствено през призмата на антикомунистическия светоглед. А той именно се налага в последно време като стереотип на мислене. Трябва да е ясно обаче, че негова основа всъщност е отявлената русофобия, която е изключително борбена и макар да не изразява настроенията на по-голямата част от българското общество, се налага истерично и взема връх.
Каква е обективната обстановка през лятото и есента на 1944 г? Първо, това не е класическа окупация. Класическата окупация ликвидира държавността или най-малкото се разоръжават въоръжените сили. Нищо такова не се случва в България. Вярно, чрез преврат е установена нова власт, но за чисто комунистическо управление е рано да се говори поне на централните нива. Все пак в България действа Междусъюзничиска комисия. А войската е в казармите и не е разоръжена.
Второ, което е по-съществено. Маститият министър-председател на Англия Уинстън Чърчил и неговата дипломация усилено работят Турция да излезе от своя неутралитет и да се включи във войната на страната на антихитлеристката коалиция. Фиаското, което У. Чърчил претърпява по този въпрос в началния период на войната /есента на 1940 – зимата и пролетта на 1941 г./, не го обезкуражава. И той продължава да действа в тази насока.
Съветският съюз, който носи основната тежест във войната, настоява за Втори фронт. Идеята на У. Чърчил е този фронт да се открие на Балканите. Той се опитва да я прокара на Техеранската конференция /ноември-декември/ 1943 г. Тънката сметка на британците е турците да вадят горещите кестени от огъня. Обаче британското предложение безапелационно е отклонено от Йосиф В. Сталин. Неговото категорично искане е Вторият фронт да се открие на запад, във Франция.
Развитието на процесите през лятото и есента на 1944 г. може да се разглежда като предотвратяване на турска военна окупация в България, или поне в нейната южна част.
Съществуват множество свидетелства в това отношение. Ето какво откриваме в мемоарите на един пряк участник в тези събития. И то на най-високо ниво! В своите „Спомени и размисли“ Г. К. Жуков изрично подчертава, че България първоначално въобще не влиза в плановете на съветския Генерален щаб. След Яш-Кишиневската операция, проведена през лятото на 1944 г., се предвижда настъплението на Червената армия да се разгърне по левия бряг на р. Дунав, т. е. в Румъния, по направление Белград и Централна Европа.
Впоследствие стратегическият замисъл е променен. Определена роля, пак по свидетелството на маршал Жуков – заместник върховен главнокомандващ и наблюдаващ операциите на Трети украински фронт, изиграва Георги Михайлов Димитров.
На България е обявена война. И част от войските на маршал Ф. М. Толбухин пресичат българската граница. Но забележете! Военните съединения, натоварени с тази задача, разгръщат своето настъпление не на запад, за да окупират страната, а от север на юг: по линията Дуранкулак – Добрич – Варна – Карнобат – Айтос – Бургас – Малко Търново. И това съвсем не е случайно! Защо? Точно по това време под въздействие на британците Турция проявява склонност да се раздели със своя неутралитет, който следва неотклонно до този момент от началото на войната.
Политическият замисъл на съветската военна операция, проведена в България, е Турция да бъде принудена да препотвърди своя неутралитет. И действително, струпването на значителни съветски сили по югоизточната българо-турска граница принуждава Исмет Иньоню да не се поддава на съблазнителния шепот на британската дипломация. В крайна сметка наследникът на Мустафа Кемал Ататюрк препотвърждава турския неутралитет.
Знаменателен е фактът, че в по-голямата си част силите, осъществили операцията, не навлизат във вътрешността на страната, а се връщат обратно по линията на своето настъпление на левия бряг на р. Дунав. Задачата им е да се включат в подготовката и в провеждането на Белградската настъпателна операция. А нейната цел е разгромът на немските сили в Югославия и отсичане на силите на Вермахта от групата Елада, съсредоточена в Гърция, която се стреми да се съедини с основните немски сили в Централна Европа.
В действителност само една незначителна част от силите, осъществили военната операцията в България, се предвижва към вътрешността на страната, в западно направление, по паралелните линии Бургас – София и Варна – София.
Такава е политическата и оперативно-тактическата обстановка на Балканите, засягаща и България. Формално погледнато, България е окупирана. И това е неоспорим факт. Все пак, по силата на своите съюзнически задължения, Съветският съюз обявява война на България на 5 септември 1944 г. А на 8 септември Червената армия пресича границата на България.
Георгий Константинович Жуков дава още едно интересно свидетелство в своите „Спомени и размисли“. Когато той е в командния пункт на Трети украински фронт, в качеството си на представител на Върховното командване т. е наблюдаващ операцията насочена към България, постъпва доста интересно съобщение. В назначения ден и час от предната линия докладват, че няма ориентири за артилерията. Това на военен език означава, че няма струпване на войски, по които да бъде осъществено артилерийско въздействие, което задължително предшества всяко едно настъпление. Тогава Жуков и Толбухин отправят уточняващо запитване: „Какво правят българите?“ Следва лаконичен отговор: „Орат си нивите“. Все пак е есен!?! Нали така?
След кратко съвещание между маршал Г. К. Жуков и командващия Трети украински фронт маршал Ф. М. Толбухин е взето решение да бъдат изпратени разузнавателни групи от мотоциклитисти към пограничните пунктове. Следва нова изненада. На българската граница българските пограничните отряди, построени в параден строй и с развети знамена посрещат частите на Червената армия. А командирите на пограничните застави, които в никакъв случай не могат да бъдат заподозрени в комунистическа симпатия, докладват: „Добро пожалвать, братушки!“ И всъщност окупирането на България се превръща в триумфален марш. А българите с хляб, сол и цветя посрещат Съветската армия. Впрочем с цветя през март 1941 г. е посрещната и немската армия, но не и с толкова неподправена възторженост!
Такава е действителната картина. Всеки друг вид упражнения по тази тема може да бъде само и единствено спекулативно по характер, защото ще се основава на заслепление, породено от негативни чувства, в които като правило липсва разумът.
Да, действително окупация има, но едва ли в българската история има случай на по-благоприятна за страната окупация?! Освен може би окупацията на български територии по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Формално погледнато, това също си е окупация. Но на територии на Османската империя! Смея да предположа, че за този тип окупация едва ли /а знае ли човек?!/ биха се намерили противници. В такъв случай защо да се отнасяме негативно към военно-политически действия, които по своето същество предотвратяват подстрекавана от Великобритания турска военна окупация на България през есента на 1944 г.?!?
Comments
No comment yet.