За образованието като огледало на държавата
/на вниманието на избирателите и техните избраници/
Българското образование, като мини модел на българската държава, все още не може да намери своето лице. Дълго време си мислех, че едва ли съм единственият, който вижда недъзите, и все ще се намери човек сред управляващата класа да назове проблемите и да ги постави за решаване. Уви! Нищо такова не се случи за толкова години на преход. Но за сметка на това постоянно се говори за необходимост от реформи, които да се провеждат или предстои да се проведат. Самото говорене, обаче, неподплатено с реални стъпки, води единствено до компрометиране, подозирам целенасочено, на понятието реформа.
Не може да се отрече, че на повърхностно ниво се предприемат определени реформистки стъпки. Но предприетите, половинчати по характер, мерки не са в състояние да решат натрупващите се с времето рецидиви. Напротив, противоречията се изострят, за да станат в един момент непреодолими. Например най-голямото реформистко усилие в сферата на образованието – делегираните бюджети, така и не беше доведено до някаква функционална завършеност, а се ограничи на линеен принцип да отпуска определени „свише“ средства, без да се прилагат гъвкави, диференцирани подходи. Парите се дават „на калпак“ и никой не го е еня, че се затриват добре работещи форми, моделиращи културни и образователни навици, които спомагат за изграждане на личността. Или казано по-простичко, директорите нямат никакъв интерес да поддържат специализирани форми на обучение в областта на българския език и литература, математиката, чуждите езици, изкуствата и пр., защото всичко това струва пари, а те се раздават на брой ученици, а не съобразно работещи утвърдени или нови форми. Поради тази причина в масов порядък се закриват паралелки със засилено обучение в различните сфери – едно от постиженията на образованието от преди години.
Тъжно е да го констатираме, но като цяло българското образование няма ясна стратегия как да направи своя преход.
Навремето, след приключването на Втората световна война, страните победителки решават спрямо Германия да се приложи принципът на трите „Д” – демилитаризация, департизация и демократизация.
При разграждането на тоталитарния модел в България, като цяло, и в българското образование, в частност, също трябваше да се приложи, съобразно конкретните условия, принципа на трите „Д” – департизация, демократизация и на мястото на неактуалната демилитаризация да се проведе децентрализация. Разбираема замяна. Все пак както българското общество, така и образованието не бяха милитаризирани.
В нормални условия демократизацията включва в себе си децентрализацията като елемент. Тя не само се подразбира, но и е задължително условие за функционирането на демокрацията. Но не и в България. Децентрализацията съвсем съзнателно се загърбва от управленческата класа.
Какво се получи на практика при провеждането на българския преход. Единствено принципът на департизация бе доведен до някаква завършеност. Организациите на БКП бяха изведени от училищата и другите обществени структури – администрацията, икономиката и т.н.
Що се отнася до демократизацията, то тя бе проведена на централно ниво, но не в пълния си обем, и лишена от децентрализацията, не се разви по места. Като цяло и двете форми – демократизацията и децентрализацията – не бяха доведени докрай. На практика тези взаимно свързани принципи така и останаха нереализирани в дълбочина, но което е по-лошо, не се предприемат никакви мерки в тази насока. Дори се наблюдават целенасочени усилия към втвърдяването на антидемократичните и антидецентрализационните процеси както на централно, така и на местно ниво. С пълна сила важи прозрението на съвременния руски философ Александър Зиновиев, че при освобождението си от тоталитарната държава се сдобихме с „тоталитарна демокрация”. А такъв хибрид по идея не би следвало да съществува. Но дефекто понастоящем, – повече от 25 години след края на тоталитаризма в България, – нашата образователна система продължава да действа съобразно неразградените принципи на сталинската псевдодемокрация. Единовластието на директорите е практически незасегнато и безприкословно. И това се засилва чрез съзнателното и целенасочено обезличаване на общите форуми – каквито са педагогическите съвети и училищните настоятелства.
Смятам, че не си заслужава особено да се умува защо се получава така на практика. Пределно ясно е, че по този начин процесите се управляват много по-лесно. Обаче няма никакви гаранции, че се управляват и правилно. Дори напротив, гарантирано се стига до извратени форми на субективизъм, които постоянно и неотклонно раждат малки и големи диктаторчета както на централно и местно ниво, така и в отделните управленчески подструктури – училищата.
Като цяло там, където има зле контролирано управление, няма свобода. Свобода има само там, където са създадени всички условия за разгръщането на активна, търсеща, продуктивна и отговорна самоинициатива.
Недемократичното, недецентрализираното управление е безотговорна, скрита зад видимостта на демокрацията несвобода. Несвобода, която като правило поражда корупционни практики. Докато самоинициативата, подчинена на общото благо, е съзидателна отговорност. Само трябва да се създадат съответните демократични механизми на контрол и отчетност, но не пред някого, а пред общността, или както Апостола го казва – вишегласието.
Няма да открия топлата вода, като дам формулата как може наистина да се демократизира българското общество като цяло и българското образование в частност – чрез простичкото и добре познато разделение на властите. Разбира се, в дълбочина, а не както е сега – на повърхностно ниво. И обезателна децентрализация – нещо, което засега политическият център на България и на образованието в частност не искат и не позволяват съвсем съзнателно.
Не е вярно съждението, че политиците не могат да се освободят от тоталитарното си съзнание. Истината е, че те не искат да се отърсят от него. То е по- удобно за тях като политическо мислене и политическа практика с лобистка насоченост заради безотговорността, която поражда ежечасно във всяка една дейност.
Определено може да се твърди, че в образователната сфера тоталитарното съзнание господства с пълна сила и предпоставка за това е пълната липса на дори и елементарно разделение на властите. Цялата власт е съсредоточена в три изпълнителски по характер, йерархически построени образователни институции – министерство, регионален инспекторат, директори на училища, всяка една, от които формално се отчитат пред висшестоящо ниво. И цари пълна неконтролируема безотговорност. Защото партизанската, шуробаджанашка практика, установена с повърхностната демокрация, не е обществено отговорна.
Нашите ученици действително са неграмотни, но не защото стоят, както твърдят експертите от образователното ведомство, най-малко в час и започват занятия най-късно /тенденциозни твърдения, които не отговарят на действителността/, а защото самата система е изпаднала в пълна несъстоятелност.
Възниква съвсем закономерният въпрос, кога политиците ще реформират българското общество до нивото на пълна и всеобхватна демокрация и децентрализация. Най-лесният отговор е „никога”, ако зависи от тях, разбира се, защото така им е изгодно. Но тяхната изгода, поне засега, не съвпада с обществената, което означава, че властта се е премоделирала от рационално в ирационална. На предпоследните и последните парламентарни избори суверенът – носителят на властта – не даде на нито една политическа партия предимство. И това не е никак случайно! Това означава, че избирателят вече се е замислил. И то сериозно! Дали не е дошло време, да се замислят сериозно и избраниците!
Лично на мен например не ми е съвсем понятно защо липсата на доверие от страна на избирателя се награждава с депутатски места. Не е ли редно липсата на избирателски кредит задължително да води до по-малък, като количество, властови ресурс? Т.е.: 1/депутатските места да бъдат пропорционални на избирателната активност; и 2/ нито е редно, а още по-малко морално, да ползваш гласове, които не си получил. А и в този си вид основният закон е в състояние да породи абсурда, при който само с един избирателски глас пак да имаме 240 депутати.
Comments
No comment yet.