Нови размисли за образованието
Разгърналата се в последно време кампания /януари 2018 г./ – да се намали приема в елитните гимназии – извежда на преден план нови парадокси. А образователната система и без това е презпълнена с такива. На пръв поглед идеята, която има чисто административен харакрер, показва загриженост за българското образование. Но в дълбоките пластове на този подход са заложени множество противоречия, които, в крайна сметка, не водят до нищо добро.
В изпълнение на продиктуваните от центъра предписания, станахме свидетели на това как синдикатите се превръщат в придатък на държавата. Не е кой знае каква новост. В годините, когато господстваше диалектическият и историческият материализъм, синдикатите си бяха придатък на партията – авангард, подчинил държавата на своите нужди и цели. Както се казва: „нищо ново под слънцето“. Историята се повтаря: един път като единствено правилна, а друг път – като фарс! Парадоксалното в случая, е в това, че в опита си да убедят учителското тяло на езиковите гимназии в необходимостта да си намалят приема, синдикатите призовават за съпречастност към отмиращи образователни форми. Уникалното, да не кажа циничното, се състои в това, че призивът се отправя към тези, които при намаляне на приема ще бъдат съкръщавани, и чиито доходи, при действието на делегираните бюджети, ще намалят прогресивно.
Да приемем, че намаляването на приема в елитните гимназии отговаря на интересите на държавата като цяло, и на синдикалните членове в частност. По думите на синдикатите, станали проводник на държавната политика, така ще се освободят ученици за училища, чиито функции затихват, за да не кажем, че просто отмират. Редно е обаче да се запитаме: дали това съотвества на националния интерес /нека определението „национален интерес“ не се стори на читателя прекалено високопарно/ ?
Редно е, също така, при вземането на такива отговорни решения да се запитаме от какво се нуждае страната. Т. е.: какво се иска от образователната система? Да създава в масов порядък полуграмотни хора или високообразовани такива?
Елитните гимназии са заставени да намалят приема си с по една паралелка. Търси се компромис да се намали броя на учениците в досега съществуващите паралелки. Но така или иначе 26–27 до 30 деца от една гимназия няма да получат достъп до висококачествено образование. И защо? За да се спасяват отмиращи учебни институции.
Да отминем с мълчание драстичното нарушаване на едно фундаментално право – правото на свободен избор. За това явно никой не мисли! Но какво се получава на практика? Убива се здравото, работещото, пълноценното, за да се реанимира отмиращото. Вместо да се образоват при условия на високи изисквания, с овладяване на чужди езици /трябва да е пределно ясно, че за страна, претендираща да развива туризъм във всичките му сфери, това не е профилиране, а професионално ориентиране/, тези младежи и девойки ще бъдат натикани в учебни заведения, които, не е тайна за никого, не покриват и не поддържат, по обясними причини, високи образователни стандарти.
При разговорите си с учителските колективи синдикатите имаха разчети какво ще се получи като цяло за сектор „образование“, ако езиковите гимназии не намалят приема си с по една паралелка през тази учебна година. Обрисуваната картината беше доста мрачна – закриване на училища и съкръщения на учители. При такава постановка никак няма да е изненадващо, ако през следващата година приемът бъде намален с по още една паралелка. И така, докато елитните гимназии бъдат ликвидирани. За никого не е тайна, че езиковите гимназии са тежест за бюджета от финансова гледна точка и държавата няма интерес да поддържа такива форми. Но нацията, на която трябва да служи държавата, има други потребности, които се издигат над дребното и безперспективно сметкаджийство. За съжаление в представените сърцераздерателни схеми липсваха разчети какви ще са загубите в пари и съкращения за самите елитни гимназии.
В последно време непрекъснато се повтаря мантрата: „бизнесът иска“. С това се цели да се оправдае съкращаването на приема в елитните гимназии за сметка на професионалните. Което си е чиста проба манипулация. Къде е този бизнес, който има нужда от толкова много висококвалифицирани технически кадри, че да се засилва изкуствено професионалното образование?!… Тази приумица има европейско-съюзен привкус. Но докато в Европа има развита индустрия, то в България няма и помен от нея. Както беше подчертано по-горе, нуждите на развиващия се туристически бизнес в страната, особено по Черноморското крайбрежие, налагат обучнието на кадри с богата чуждоезикова култура – в такъв случай се очертава противречие. От една страна, „бизнесът иска“, а от друга – закриваме паралелки, удовлетворяващи тези потребности. Може ли подобен подход да се нарече държавнически?…
Въобще, много се говори за реформа в образованието. До такава степен, че самото понятие се компрометира. В нашите условия реформирането се свежда до половинчати, изкопирани отвън /видени през плета у комшиите или при гостуване/ форми, които в повечето случаи не съотвестват на реалните потребности нито в близък, още по-малко – в стратегически, дългосрочен план. Например, започва процес на постепенно възстановяване на занималните, същите, които малко преди това, с навлизането на делигираните бюджети, бяха закрити. Очертава се тенденция на въртене в кръг. И то – порочен по характер.
Въвежда се дуалната форма на обучение като някаква невиждана новост след като бившите професионалнотехнически училища /познатите от миналото ПТУ-та, наследници на занаятчийските училища от епохата на монархията/ бяха превърнати в СПТУ-та, а после – накичени помпозно като професионални гимназии. ПТУ-тата, както в последствие и СПТУ-тата, имаха за задача да захранват бизнеса с квалифицирани и в същото време – с образовани кадри. Съществуваше и система за подготовка на високообразовани технологически кадри – техникумите. Първоначално реформаторите изравниха всички по статут, но за съжаление: не и по възможности. И получихме странен хибрид: имаме професионални гимназии с манталитет на ПТУ-та. А сега, на практика, с дуалното образование ще се върнем към началото, но премоделирано по европейски образец. Както се казва: „Пременил се Илия, погледнал се – пак в тия“. Но за съжаление, при този уравниловъчен подход се обезличава едно звено, от което действително бизнесът ще има голяма нужда – средното техническо образование, което подготвя висококвалифицирани в технологично отношение, кадри.
По високите административни етажи не се съобразяват и с едно съществено обстоятелство – за разлика от Германия, от където е заимствана идеята за дуалното образование, стремежът на българина е да документира своята образованост. Поради тази причина много са малко студентите, задоволяващи се с първоначалната бакалавърска степен, каквато е повсеместната практика на запад. Навярно България заема едно от челните места по брой на магистри на глава от населението. Със сигурност може да се твърди, че никой уважаващ себе си родител няма да позволи на отрочето си да се задоволи само с първата степен на дуалното образование. И в това по принцип няма нищо лошо, освен от гледна точка на качеството на такъв тип образование. Масовизирането, като правило, води до снижаване на образователното качество.
Реформирането трябва да бъде подчинено на определена, ясно формулирана цел, а не да бъде самоцел. Самозалъгване е, че нещо се прави. Преди всичко то трябва да води към надграждане и развитие на нови модерни форми.
Обективно наложително е тези новите форми да са съобразени с местните условия и потребности. Механичното привнасяне на външни форми, каквато е досегашната практика на чиновническо-административното реформиране, в повечето случаи е несъобразено по характер с тези условия и потребности. Този подход на реформиране, отгоре надолу, дава множество рецидиви и се е компрометирал във времето. Нима могат да бъдат забравени неуспешните опити от такъв тип реформиране – УПК-тата през 80-те г. на ХХ в., и злополучните 13-ти класове от близкото минало? Трябва да е ясно, че те като идея правеха един доста своеобразен български опит за въвеждане на дуално, професионално насочено, образование. Резултатът…, беше плачевен и тях вече просто ги няма! Не съществуват, защото времето ги отрече.
Качествено реформиране може да се постигне само като се освободи образователната система за прояви на инициативност отдолу нагоре. Т. е., системата радикално, в дълбочина, да се демократизира. И на първо място, да се овободи от господстващия понастоящем, авторитарен образователен модел. Само тогава на базата на експерементирането ще се изработят онези продуктивни форми, които удовлетворяват в най-голяма степен националните, а оттам и държавните образователни потребности. Нихилистичният подход, на който сме свидетели, води към унищожаване на добрите постижения, каквато е досегашната практика при упражненията, които претенциозно са определяни като реформи.
Всички обичаме новостите. Но не всичко ново е добро. И не всичко добро за другите е добро за нас. В последно време е много модерно да се говори за иновативно образование.
Какво всъщност означава иновация в образованието? Това е триумвират от креативност, иновация и предприемачество. Ще започнем с това, че иновацията не е изобретение. Тя е съставна част на процес, при който първо се генерира определена идея /креативност/. Следва иновацията, при която новата идея се остойностява. Т. е. – създават се механизмите за нейното образователно реализиране. И последната, неразривна част, е свързана с прилагане на новата идея в практиката – предприемачеството.
Само по себе си иновационно училище не може да има. Чрез креативността ще се определи генералната насока за развитие на дадено училище, а чрез иновациите тази основна насока ще се развие като образователен процес. Но тя може да се окаже мъртвородена, ако не се реализира в практиката. Т. е., ако не намери приложение. При такъв подход за всички училища се създават условия да развиват своята дейност, съобразно конкретни условия – географски, финансово-икономически и културни.
Образователните потребности налагат различни видове специализации, които способстват разгръщането на индивидуалните способности и удовлетворяват индивидуалните регионални и национални потребности.
С делегираните бюджети в образователната система изчезнаха специализираните паралелки – рисувателни, хореографски, музикални и прочие. Порочното начало се корени в това, че финансовите средствата за издръжка на отделните училища се отпускат според броя на учениците. Както се казва – „на калпак“. Липсва гъвкава система, която да отчита специфичната особеност на отделните образователни институции според техните статут, реализирани възможности и постигнати образователни резултати. При такава уравниловка се стопира инициативността. Училищата вече нямат интрес от разгръщането на нови, специализирани форми, защото това утежнява техните, и без това, доста стегнати бюджети.
Рано или късно обаче нашето образование трябва да се върне към тези форми от недалечното ни минало, защото те са креативни и иновативни. Въпросът е в това: защо трябваше да ги унищожаваме. Нима сме забравили простичката българска мъдрост: „Когато конят си върви, камшик не му трябва“!
Някой ще каже: „защо ни са толкова много художници, музиканти, танцьори и т. н.?“ И няма да бъде прав, защото ролята на образованието не е да създава просто някакви професионалисти, а да изгражда архетипове на мислене в различни основополагащи сфери и да създава необходимите условия за изявяване на индивидуалните възможности. Само такива хора, с изграден широк кръгозор и разкрити заложби, ще са креативни, иновативни и предприемчиви.
А засега май повече се мисли да се създават изпълнителски кадри, нещо, което като философия не е най-правилния подход към модерната образованост. Но пък може би напълно съотвества на двете скорости в условията, на които се развива ЕС.
Comments
No comment yet.