Светът възторжено е полудял по Доналд Тръмп и неговото ново начало. Екзалтацията е от възможно най-висока проба. В световен мащаб се наблюдава масово политическо пребоядисване, вследствие на което се навъдиха подозрително много тръмписти.

По всяка вероятност светът ще полудее и от него. И няма да е голяма изненада,* ако действията на новия американски президент се окажат най-банално „изхвърляне“ в духа, не на реалната политика, а на политическия шоубизнес. И то не само по отношение на войната в Украйна, която според изявленията, направени след встъпването в длъжност, явно няма да сколаса да спре за 24 часа. Но за сметка на това Президентът усилено се заканва. На всички и на всичко.

Има една руска поговорка, че след бой юмруци не се размахват. Точно толкова безполезно е размахването на юмруци и преди боя, но някои го правят. И след като отнесат пердаха, вместо да се приберат с подвити куйруци, развиват определения от мен синдром на Садам Хюсеин, който въпреки, че бе яко ступан в Кувейт (операция „Пустинна буря“, 1991 г.), се обяви за победител. В съвременния политически живот този синдром е доста широко разпространен, въпреки трагичната съдба на неговия пръв съвременен носител. Всички се кипрят като победители, независимо от резултатите. При постоянните си изхвърляния Д. Тръмп едва ли ще успее да се предпази от синдрома на С. Хюсеин.

Обективно погледнато Д. Тръмп загуби доста лични средства в съдебни битки (адвокатските апетити са неутолими) и предизборни кампании, както за номинацията на републиканците, така – в последствие – и за президент. В непосредствен план, съвсем в реда на нещата е, като типичен бизнесмен, какъвто всъщност е, Тръмп да потърси бърза финансова възвръщаемост. Показателен е фактът, че зад него застанаха големи финансови акули. И в това няма нищо случайно. Човешкото око е ненаситно! Новобогаташите, групирали се около новия президент,  търсят нови възможности за финансово замогване.

Властта е афродизиак, защото носи пари. Колкото по-голяма е властта, толкова по-големи са парите.

Обаче в действащия понастоящем обществен модел сферите на влияние са разпределени и никой не иска да изпусне кокала. За да се изместят окупиралите се стари финансово-икономически магнати (т. нар. „дълбока държава“),  светът трябва да се промени. Или по-скоро – да се пренареди радикално. А това не може да стане с благи пожелания и намерения. С благост най-много да се стигне до множество кратковременни бури, които да се вихрят в чаша с вода. Нужни са разгърнати, остри действия, чиято основна цел е свръхпечалбата.

При един не особено задълбочен прочит, бързи и лесни печалби водещите тръмписти могат да получат на първо място от богатата на суровини, девствена Гренландия. Декларираният от Д. Тръмп безпардонен апетит към острова изглежда странен на фона на естественото сближаване, което на практика се осъществява със САЩ  и то от дълго време.

Естественото откъсване на острова от опеката на Дания обаче е бавен и мъчителен процес, свързан със съпротива, която закономерно би надхвърлила рамката на единствения четиригодишен мандат, с който поне засега разполага действащият по настоящем (2025) американски президент. Затова той и кликата около него бързат да „отворят земята“ (Д. Тръмп) като цяло и на Гренландия в частност за себе си.

Експлоатацията на Панамския канал също предлага богати възможности за жадуваните бързи и лесни печалби. Поставянето му под американска опека не крие особени трудности. Освен евентуална съпротива от страна на Китай, който от 25 години владее двете пристанища до канала, по които се осъществява огромна част от американския товарообмен.

Що се отнася до Канада и прекръстването на Мексиканския залив в Американски, то това е само прах в очите. Храна за наивници, на които им се привижда (Александър Дугин) разгърнато възстановяване на доктрината „Монро“ (1823), която в интерес на истината никога не е преставала да действа. И никой от засегнатите, тогава и сега, не е имал и няма намерение да се противопоставя. Всичко ще се ограничи в банален хленч на засегнатите, отправен към безполовите международни институции. Като цяло идеите на Д. Тръмп за региона са типична по характер популистка програма с далечна насоченост, която не е задължително да се осъществи и възприеме от околните в обозримото бъдеще.

Д. Тръмп втресе обединената и доминирана от американците Европа с искането европейците да започнат да харчат значително повече пари за собствената си отбрана. Декларираната цел е, да се облекчи американският бюджет. Явно обаче той самият, а и неговите политически съветници, не разбират, че по този начин влизат в драстично противоречие с основната идея на тръмпизма: да се направи Америка отново велика (Make Amerika Great Again). Велика, както вътре в страната, така и навън. А това са взаимносвързани и взаимнообуславящи се процеси. Все пак американският изолационизъм отдавна е отмрял.

MAGA звучи затрогващо възвишено, но първо, Америка и без Тръмп си е велика. И второ, което е по-важно – в стремежа си да постигане евтини лаври, новият американски президент декларира, че иска да харчи по-малко за Европа и за света като цяло, като се съсредоточи върху вътрешното развитие на страната. По този начин, без да осъзнава, създава условия, с които се подкопава американското могъщество и влияние – просто, защото принуждавайки своите европейските васали, да се въоръжават, в един момент, в прилив на сила, те ще наберат куража да се бранят и да отстояват своята независимост по отношение на САЩ. На първо четене съкращаването на американските разходи по укрепването на НАТО ще се изрази в постепенното съкращаване на американското военно присъствие в Европа, на което, всъщност се крепи и американската хегемония. Диалектика!

Подготовката за война е един от най-мощните механизми, който неотклонно води до скок в развитието на финансово-икономическите отношения. Така, че Европа няма защо сърцераздирателно да лее горчиви сълзи. В непосредствен план това действително би влошило социалните условия на въоръжаващите се отделни европейски страни, но в далечен неминуемо ще доведе до постепенното освобождаване от една чужда /при това – користна/ опека. Свободата си има цена!

Тръмпистите витаят в облаците, омагьосани от MAGA, и в същото време преследват непосредствени финансово-икономически и политически дивиденти. Но явно не са наясно, че могъществото изисква и консумира за поддръжката си огромен финансов ресурс. Именно невъзможността да се поддържат в дългосрочен план големите финансови разходи по поддръжката на колониите, води до постепенното разпадане на колониалната система, която през ХХ в. от донор се превръща в лаком реципиент.

Витаят в облаците, но не съвсем. В дългосрочен план прагматикът Д. Тръмп иска да сложи ръка върху природните богатства на Украйна – нищо, че Володимир Зеленски на първо време малко се опъва. Но едва ли ще е само той. Има много заинтересовани страни в това отношение.

Освен това Д. Тръмп (макар да говори от името на САЩ) иска лично за себе си, да се настани като „гарант“, каквото и да значи това, в Ивицата Газа. Тоест бившият френско-британски кондоминиум (съвместно управление) да стане американско владение. И като типичен бизнесмен – строителен предприемач – смята да превърне в Ривиера Източното Средиземноморие. Нещо от сорта на Средиземноморски Лас Вегас. И ще го направи, ако му се отдаде, с което на практика ще дръпне черджето под краката на другите Ривиери по Средиземноморието. Но забравя Куба от 1959 г.

Явно Д. Тръмп, в определена степен е отчел злощастното съвместно френско-британско управление на Ивицата Газа. Затова и иска да се отърве от проблеми, като изсели 2 мил. палестинци, защото не вижда как по друг начин може да тушира постоянните сблъсъци с коренните жители в размирния район. Пълна утопия, като се има предвид непримиримата позиция по въпроса на страните (Египет, Йордания е др.) определени да приемат двата милиона бездомници.

Ясно е, че през един океан разстояние САЩ ще бъдат само формалният колониален господар на Източното Средиземноморие, който ще се ограничи в мащабни финансови операции. Докато неформалният разпоредител ще бъде Израел. Тръмп не иска да харчи пари за излишна военно-политическа администрация, особено зад граница.

Бенямин Нетаняху бе толкова въодушевен от идеята за американска „гаранция“ в Ивицата Газа, че не можеше да скрие своето мазно самодоволство, предвкусвайки не само териториално разширение за Израел, при това прочистено от араби-палестинци, но и големите пари, които ще потекат при осъществяването на един такъв грандиозен проект. В сравнение с тях корупционните му практики, заради които има постоянни проблеми с израелското правораздаване, ще изглеждат като кокошкарски далавери.

Вярно, програмите на Д. Тръмп за Украйна и Ивицата Газа са с дългосрочна насоченост в много надвишаващи четирите години на отредения му мандат, но при тях е важно кой пръв ще отхапе лъвския пай. В това отношение президентът е наясно с конюнктурата. Пък после, ако щат и краката му да ръфат.

За „революцията“ на Д. Тръмп не съществуват необходимите обективни предпоставки. А освобождаването от наелектризиращия популизъм неминуемо ще наложи отказ от празното позьорство. Отказ, който благовидно ще бъде завоалиран със синдрома на Садам Хюсеин.

*Информация за размишление:

Бурното разгръщане на новото президентско управление на Доналд Тръмп не е никаква новост и не е прецедент в американската политика.

Франклин Делано Рузвелт, при встъпването си в длъжност като 32-ри президент (4 март 1933 г.), се развихря с пълна сила през първите си 100 дни. По това време САЩ са във върховия, но последен стадий на Голямата Депресия (Голямата икономическа криза – 1929-1933). Действията на новия президент влизат в историческите анали под наименованието „Нов курс“ (New deal). Екстрено са прокарани серия от закони, основните от които са: „Затваряне на банките за ревизия“ (6 март); Реформа в аграрния сектор (12 май); Реформа в промишлеността (16 юни 1933 г) и други.

Счита се и е общоприето, че законодателните инициативи на Ф.Д. Рузвелт и практическото им осъществяване с помощта на неговия „мозъчен тръст“, изповядващ теорията на Джон Мейнърд Кейнс за засилено участие на държавата в икономиката, САЩ успяват да се измъкнат от тресавището на „Голямата депресия“. Спорно твърдение, при условие, че страната вече е започнала да излиза от кризата. Просто един нескопосан пропаганден трик, който се развенчава от реалността. „Деветте стари мъже“ от  Върховния съд на САЩ единодушно отхвърлят като противоконституционни: през 1935 NIRA (Закона за възстановяването на националната индустрия и създадената за целта NRA – Агенция за национално възстановяване), а през 1936 г. и AAA (Закона за възстановяване на селското стопанство), както и други основни закони на „Новия курс“, с което тяхното въздействие за излизане от кризата може спокойно да се приеме като преекспонирано.

Според една незаслужено останала в сянка теза на 31-я американски президент – Хърбърд Кларк Хувър, предшественик на Ф.Д. Рузвелт – капиталистическите икономики влизат в кризи и излизат от тях стихийно, и политическият фактор не е състояние да им оказва съществено въздействие. Макар и настоятелно да се опитва.

В тази връзка реалността има следните изражения. При встъпването на Ф.Д. Рузвелт в длъжност в САЩ има 13 милиона безработни, т. е. 25%. През 1938 г. безработните са повече от 10 милиона, а през 1939 г., т. е. в навечерието на Втората световна война, когато икономиката започва да набира ръст във връзка с курса на милитаризация, нивото на безработица е 15%, или повече от 9 милиона души. Действително през 1939 г. страната успява да постигне предкризисните (1929) икономически показатели, но само частично. А междувременно при втория мандат на Ф.Д. Рузвелт в периода 1937-1938 г. САЩ преживяват още една рецесия.

Въпреки това Ф.Д. Рузвелт е провъзгласен /или по-скоро се самопровъзгласява впоследствие/ за избавител на Америка от кризата. Всичко е въпрос на пропаганда.

Достойнството на този президент не е в излизането от Голямата депресия, а в това, че прави Америка велика, като впримчва в неумолима финансово-икономическа, военно-политическа и технологическа зависимост развитата част от съвременния свят.