Един от основните въпроси, който вълнува мнозина, е: кой трябва да понесе моралната отговорност за войната в Украйна.
На бърза ръка от страна на Запада бе издиктуван и съответният виновник. Дори съдът в Хага се сезира и заведе дело за военни престъпления.

Дали истината е толкова проста, каквато изглежда на пръв поглед, или – по-скоро – така ни се представя? Само един ли носи вината за всичко, произтичащо в тази война на нездрави амбиции?

На 18 март 2014 г. Русия анексира Крим. Западът изразява известно недоволство, но само колкото за лице. А Украйна се примирява. Успехът на Кримската операция ескалира напрежение и в Източните части на Украйна, където срещу местното население се провежда открито дискриминационна политика. През април Донецка и Луганска области обявяват независимост от Украйна и малко по-късно /м. май/, след референдуми, тези територии се провъзгласяват за народни републики. Отговорът на Киев този път не закъснява. Разгръщат се военни действия с използване на тежко въоръжение. Конфликтът неустановимо ескалира с годините. Гинат хора, главно сред цивилното население.

Международната общност в лицето на френския президент Франсоа Оланд и канцлера на Германия Ангела Меркел полага доста усилия да тушира назряващия конфликт между Украйна и Русия. На 06 юни 2014 г., във връзка с честванията, посветени на десанта в Нормандия /1944 г./, Франция, Германия, Русия и Украйна създават Нормандския формат, с цел – разрешаване на конфликта в Източна Украйна. По негова инициатива, в началото на септември с. г., в рамките на Тристранна контактна група, съставена от Русия, Украйна и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, в Минск са проведени разговори по въпроса за Източна Украйна. На разговорите присъстват представители на Донецка и Луганска народни републики, без да са международно признати.
Вследствие на проведените разговори, на 5 септември е подписано Първото Минско споразумение. По-късно то е потвърдено чрез „Комплекс от мерки по изпълнение на Минските съглашения“. Допълнителният протокол, или т. нар. Второ Минско съглашение, е подписан на 12 февруари 2015 г.

В Минските съглашение се предвиждат: прекратяване на огъня, изтегляне на тежкото въоръжение на украинските войски и други договорки, обхващащи социално-икономическата, финансова и комуникационна сфера.

В споразумението, във връзка с предвиждащата се федерализация на Украйна, се визирана и автономията в някои от районите на Донецка и Луганска области, съобразно „Закон за специалния статус“, който трябва да залегне в основата на една нова украинска конституция, и с който за двете области се предвижда да получат разширена автономия.

Всички тези споразумения обаче остават само благи пожелания, защото украинската страна, целенасочено подстрекавана от САЩ, а също и от върхушката на НАТО и ЕС, не ги изпълнява. Двете области са подложени на системен обстрел от тежка артилерия. Живеещите там граждани, оказали се в прифронтова полоса, години наред живеят в постоянен страх, слушайки тежката канонада и гадаейки кой от следващите снаряди ще бъде техният. Продължават да загиват хора – главно мирни жители.

Ястребите в Киев, подкокоросани от Запада, се възправят срещу двуглавия орел. Сили им дава сладкият напев, идващ от Вашингтон, който внушаваше увереност, че от запад ще дойде помощ. Кесиите наистина са развързани. Но само толкова.
При президентите, дошли на власт след „Майдана“, Киев, опрян на войствените украински националисти, установява тотална културно-езикова хегемония с последващо безпрецедентно преследване на рускоезичното население. Събитията в Крим, Донецк и Луганск са пряко следствие на провежданите етнокултурни преследвания, осъществявани от паравоенните националистически формации, подпомагани от нескрити неофашисти, които действат безнаказано на територията на Украйна.

Въпросът е дали трезвомислещите интелигентни хора ще се задоволят да приемат за виновник само един човек в лицето на В. В. Путин? Или ще се опитат да намерят източниците на една многопосочна, комплексна вина?

В навечерието на Втората световна война, самозалъгвайки се от собствените си илюзии, Западът, за да избегне войната за себе си, се опитва да насочи германската агресия на изток – срещу СССР – порочна политика, която се стоварва върху неговата глава с умопомрачителна сила. Западна Европа начело с Франция е принудена да капитулира, а Великобритания позорно бяга от материка, търсейки спасение зад Ламанша на непристъпния си Албион. Но западните политици тогава поне имат доблестта да признаят външнополитическия си крах и да обявят война на А. Хитлер. А сега, след като заедно, или по-скоро ръководени от САЩ, системно насъскваха Украйна срещу Русия, се ограничават да заклеймяват войната… и да налагат санкции.

Йонс Столтенберг, до този момент се ограничава единствено в използването на най-мощното натовско оръжие – да клейми остро войната – стига да му се мерне микрофон пред очите. Е, вярно, той все пак е само един политически фигурант от волята на който нищо не зависи в „отбранителния“ съюз.

Прави впечатление настойчивата назидателност, с която Володимир Зеленски диктува какво трябва и какво е длъжен да направи Западът за спасяването на Украйна. Той не моли, а настоятелно изисква и предписва как трябва да постъпи Западът. Което на пръв поглед изглежда доста странно на фона на тежкото положение, в което се оказа неговата страна, вследствие на провежданата от него и от другото украинско ястребче – Петро Порошенко, политика. От думите му струи заплаха.
Какво ли са му обещали!? Дали пък няма да се разприказва и да стане ясно кой трябва да носи – сам или солидарно – моралната вина?

Украйна просто бе излъгана от САЩ и техните съюзници от развитата част на Европа. Дадоха на украинците пари, оръжия и ги натикаха с потупване по рамото в устата на руската мечка. И в крайна сметка ги оставиха сами да си сърбат попарата. Америка и Европа обявиха безапелационно, че няма да се намесят с военни сили в конфликта.

Само може да се гадае дали, ако украинците бяха изпълнили Минските съглашения, този конфликт щеше да избухне в този му убийствен вид. Но най-елементарното от страна на Украйна бе да изпълни тези съглашения, под които фигурира и нейният подпис. Така че В. Зеленски няма право да се прави на жертва, при условие, че не само не ги изпълни, а на всичкото отгоре ожесточено обстрелваше „собствените“ си граждани в обвинените за сепаратиски източни райони.

Защо Украйна, в предвоенния период се възправи яростно срещу Русия и не изпълни Минските съглашения? Основната опасност за Украйна при едно признаване на независимостта на Донецк и Луганск е, че, съобразно характера на провежданата от Киев вътрешна политика, съществува реална опасност и други части на страната – неукраински по самосъзнание – да поискат някакви форми на обособяване, с цел да се предпазят от разпасаната украинизация. А това неминуемо би довело до сериозна опасност от разпадане или, най-малкото, териториална децентрализация на украинската държавност – каквато е и крайната цел на руската политика по отношение на Украйна.

Въпросът е кой е истинският подбудител на войната в Украйна, който трябва да понесе моралната вина?! За да отговорим на този несложен въпрос трябва да намерим кой подстрекаваше след 2014 г. управляващите кръгове в Украйна да развихрят своя войнствен национализъм, изцяло насочен срещу Русия? Кой им даваше необезпечени аванси за безнаказаност и защитеност? Кой си затваряше очите, когато за нуждите на конфронтационната политика на Киев, насочена срещу Русия, безогледно се използваха радикално-националистически паравоенни формирования, някои от които с открито неофашистки характер? Кой „благородно“ раздаваше курабийки на Майдана, а в последствие пари и оръжия, въоръжавайки, в разрез с международните норми, украинските сили за действие срещу Русия?

Кой внуши онази увереност на властите в Киев, че могат безнаказано да обявят през 2021 г., че не е възможно Минските съглашения да бъдат изпълнени?

Кой?! Ако намерим отговорите на тези въпроси, ще намерим и главните виновници за войната в Украйна, които трябва солидарно да носят не само моралната, но и правната вина в бъдещия процес на съда в Хага, насочен срещу военните престъпления.
В последно време е трудно да се изтрие самодоволният вид на, американския президент. Няма и следа от неговата обезпокоителната сенилност. Историята, в лицето на съблазнената и изоставена Украйна, му направи страхотен жест – да влезе на бял кон в нейните анали. А Европа?! Тя се пържи на бавен огън!…

Икономическите санкции със сигурност са тежък удар за Русия. Тя обаче е показвала, че може да оцелява в крайно враждебна обстановка. Пример в това отношение е чуждестранната интервенция в периода 1918-1921 г. Че може да е самодостатъчна, да се развива и защищава, разчитайки на собствените си икономически ресурси и прословутия славянски стоицизъм. Но санкциите, дирижирани от САЩ, са тежък удар и за самата Европа. Нейните загуби ще бъдат не по-малко драматични, при самолишаването от необятните руски пазари и суровинни източници.

Прости им, Господи! Те всички вкупом съгрешиха, макар да знаеха какво правят! Дано осъзнаят какви злини творят!
Не гледайте колоните от танкове и бронирани машини! Не гледайте превзетите градове, села и територии! Не се впечатлявайте от героизма, проявяван и акламиран от едната и от другата страна на фронтовата линия! А гледайте счупените прозорци на тази война и снегът в домовете, в които продължават да живеят хора! Нека всички да ги видят! И ако не настъпи осъзнаване, да знаете:

Всичко това е от Лукавия!