Размисли предизвикани от: „Македония – последният проект на Коминтерна”

  • Next Post
  • Предишна статия

Размисли предизвикани от: „Македония – последният проект на Коминтерна”

/документален филм на БНТ/
/Размислите не са върху самия филм, който не съм гледал, а върху самото заглавие, което е интригуващо, защото се отнася за един проблем от близкото ни минало – 20-те – 40-те години на ХХ век/
В официален план е прието да се счита, че при създаването, по инициатива на Ленин, на Третия комунистически интернационал /Коминтерна/ презмарт 1919 г., за да се увеличи престижът на организацията, за членове са оторизирани партии на несъществуващи нации. Така изкуствено е създадена и македонската нация. Прието е да се счита, без да има ясни доказателства, че инициативата принадлежи на българските комунисти, тогава все още социалдемократи – тесни социалисти. В последствие при декомунизацията /през 90-те г. на ХХ в./ този факт се използва като нагледно доказателство за предателство по отношение на националните интереси.

По мое мнение подобен род схващания представляват не особено талантлив опит на тълкования при осъществяване на прехода от един тип идеологически постановки към друг. Но като цяло не способстват разкриването на историческата истина. Причината е, че идеологията не винаги „върви в крак“ с историческата действителност. От друга страна, едно такова повърхностно по характер тълкование е показател за слаба ориентация в естеството на протичащите процеси и явления.

Идеята за създаването на македонска нация през 20-те години като цяло не е нова, макар и да е малко ретуширана в зависимост от спецификата на конкретните исторически условия.
Българските национални тежнения по един или друг начин, с малки изключения, са били свързани с външни фактори. Още в началото на 90-те г. на ХІХ в., когато се създава ВМРО, надделява схващането за автономинизма – т. е. Македония да не бъде присъединявана след излизането ѝ от Османската империя към България, а с цел привличане на повече общности към освободителнотодвижение /Македония всъщност е сложен и многообразен сбор от етноси, вярно, с преобладаващ български характер/ да бъде обявена за автономна. Освен това, тази многострадална земя е предмет на въжделения и на други, излезли вече от Османската империя държави, изповядващи великодържавен шовинизъм – като Гърция, Сърбия, та дори и все още неосвободената по това време Албания.

Войните за национално обединение и освобождение проведени през второто десетилетие на ХХ в. са приключили неуспешно. Българският национален въпрос остава нерешен. В началото на 20-те г. на ХХ в. комунистите, без преувеличение, едни от най-образованите в тогавашното българско общество, виждат в македонизма една нова възможност за развитие на идеята, формулирана от идеолозите на ВМРО. Така, както те смятат, че автономията е възможност да се постави освободителният процес на по-широка основа с последващо естествено присъединяване на обособената автономна област към България, така и комунистите приемат, че идеите за македонска, тракийска или добруджанска нация са една благовидна възможност да бъдат надкрачени тесните, егоистични по характер, държавни рамки, които са плод на несправедливи следвоенни договори. Резонно е да се мисли, както и през 90-те г. на ХІХ в., че македонската, а защо не и другите изкуствено обособени политически под някаква форма нации, в крайна сметка ще тръгнат към сближение с България. И така да се осъществи националният идеал.

Следователно, след като не обвиняваме дейците на ВМРО в предателство, защото по същество не крият своята българска принадлежност, то не би следвало и комунистите да бъдат обвинявани в предателство, защото макар и изповядващи интернационализма, все пак работят по-скоро за българската национална кауза, отколкото за интернационализма, макар и да излизат от негово име. Просто такава е конкретната историческа реалност.

С настойчива последователност комунистите емигранти около Георги Димитров продължават да развиват своите идеи и след Втората световна война, когато българският национален въпрос отново остава нерешен. Паралелно с идеята за македонската и други нации се прокарва и идеята за Балканска федерация, която също не е нова по своя характер.
През 60-те г. на ХІХ в. /1866 г./ руският посланик в Цариград, големият славянофил граф Николай Игнатиев разработва проект за създаване на голяма славянска държава, в която да се обединят Сърбия и България като бариера срещу експанзията на западните велики сили. Тази идея се доразвива от Добродетелната дружина /Комитета на старите/ в тяхната „Програма за политическите отношения на сърбо-българите /българо-сърбите/ или тяхното сърдечно отношение”. Предвижда се създаването на федеративна държава, наречена Сърбо-България или Българо-Сърбия. На 5 април 1867 г. в румънската столица събрание на „старите”, в присъствие на представители на Одеското настоятелство, което през пролетта на 1867 г. също е подкрепило идеята на граф Игнатиев, одобрява тази програма.

Но не само консервативните и либерални среди в националната ни революция са радетели на тази идея. Революционният демократизъм, с малки изключения, също вижда във федерацията възможност за осъществяване на освободителния процес. През 1867 г. Любен Каравелов възприема идеята за южнославянска федерация, разбирана като съюз между сърби и българи под предводителството на сръбския княз Михаил Обренович. Идеята за „Южнославянска” или „Дунавска” федерация намира място и в Програмата на БРЦК от 1 август 1870 г. Идеята за южнославянска федерация намираме и в „Нареда до работниците за освобождение на българския народ” – проектоустава на Васил Левски, завършен август-септември 1871 г. Христо Ботев също издига идеята за балканска федерация с акцент върху социалните аспекти на това обединение: само свободни хора могат да се обединят в истински федеративен съюз на справедливи и демократични начала.

Именно върху базата на федеративните идеи започват спекулациите от нов идеологически тип – имащи за цел очерняне на комунизма като идеология и политическа практика, несъобразена с националните интереси. Като изключим, че едно такова схващане, което не е съобразено с принципното взаимодействие между отделните процеси и явления, порочното начало се състои в предубеденото схващане, че: от една страна, през 40-те г. на ХХ в. върви процес на македонизация на Пиринския край, но съзнателно се пропуска важната подробност, че всъщност се правят целенасочени опити за македонизиране на цялата останала част на македонските земи – а това означава не сръбски и гръцки учители, а учители и култура, основаваща се на македонския диалект – нещо много по-различно от това, което е прието като първооснова за третиране на обозначените процеси; от друга страна, еднозначно се приема, че прокарването на идеята за македонизма минава през доминиращата роля на Титова Югославия. Обаче не съществуват преки доказателства, че именно Йосип Брос Тито ще оглави новата федерация. Ако в документалното наследство на дейците от нашето Възраждане бъдещата федерация е доминирана от Сърбия, то в най-новото време няма преки свидетелства за такъв тип виждания.

Въпреки това се пропускат две важни подробности, което е показател за повърхностния характер на тезите, основаващи се на предателство спрямо националните интереси. Първо, инициатор и двигател е не Йосип Б. Тито, а все пак Георги Димитров. И второ, именно Димитров, а не Тито, е по-приближеният и може да разчита на покровителството на големия брат – Йосиф Висарионович Сталин. Следователно в плановете за балканска федерация се появява нов интересен момент – доминиращият фактор да бъде България в лицето на „вожда и учителя” Георги Димитров. Какво би станало, ако федерацията се разпадне по една или друга причина? Няма гаранции, че Македония автоматично ще бъде върната на Югославия. Възможни са всякакви сценарии, но в по-голямата си част работят в полза на българската кауза.

Закономерно е да си зададем въпроса: защо все пак идеята не е осъществена? Дали защото Сталин не е толкова далновиден и не я подкрепя, както е прието да се счита в новите идеологически условия през 90-те години? Или има нещо друго, задкулисно, което остава скрито за любопитните погледи? По косвени свидетелства Г. Димитров е привикан в началото на 1948 г. в съветската столица, уж във връзка с идеята за балканската федерация. Но няма категорични данни, че Москва е имала негативно отношение по въпроса. Даже е абсурдно да се приема, че българската страна би могла да инициира външнополитически стъпки от такова естество, които да не са съгласувани предварително с Москва. Възможни са две решения. Едното, свързано с несъгласието на Сталин, е по-скоро внушение от новоидеологически тип, целящо дискредитацията на комунистите. Второто, по-вероятното, е свързано с това, че Сталин, всепризнат майстор на политическите игри, с това привикване на Димитров залага капан на Тито.

Развитието на процесите е достатъчно показателно в полза на втората теза. Югославия е изключена от Коминформбюро /наследника на Коминтерна след 1943 г./. Видимо старият хитрец Тито не се е хванал на въдицата за балканска федерация, в която му е отредена второстепенна роля. Опитите да го притиснат довеждат само до това, че той се дистанцира. В безсилието си да му повлияят, просто го изключват от съобществото. За назидание. Могат да си го позволят. Югославия не е онзи определящ фактор на политическата шахматна дъска, за да бъдат търсени други, например силови решения, затова Сталин решава, че скъсването е достатъчно.

Има и още нещо, също много показателно. След лятото на 1948 г., когато югославско-съветските отношения са прекратени, замира и идеята за македонизма.

Просто е съвпадение, че Г. Димитров умира през пролетта на 1949 г. – т. е. няколко месеца след развръзката, което обаче създава предпоставки за спекулации около евентуално предизвикана смърт на българският „вожд и учител”, който се лекува по това време в „Бервиха” край Москва. Защо да го убиват?! С изключването на Тито, Димитров е бил достатъчно наплашен, за да продължи по пътя на македонизацията. Има достатъчно основания да се приеме, така смятат и неговите близки, че смъртта не е предизвикана изкуствено, а е плод на силно влошеното му здравословно състояние. Сталинското обкръжение действително мре масово, като мухи, но не от злонамерени посегателства, а главно от цироза или други производни на алкохолната злоупотреба.

Обективно погледнато македонизацията през 40-те г. като политически процес може да се разглежда /при едно задължително отърсване от предразсъдъците и новоидеологическите клишета/ като продължение на политиката по национално освобождение и обединение на българите.

Тази политика получава своето нетрадиционно продължение в по-новите исторически условия с прословутото постановление на ЦК на БКП за присъединяване на България към СССР като 16-та република. Тук също могат да се намерят исторически препратки – програмата на Софроний Врачански за България като „Задунайска губерния”, като в това той – великият ни просветител, вижда възможността българските земи да се измъкнат от мракобесната Османска империя.

В постановлението на ЦК, което външно погледнато е пренатоварено с антинационална същност се съдържа голям заряд историческа перспективност. Моделът, който разработва другият голям хитрец на Балканите – Тодор Живков, при своето евентуално осъществяване задължително минава през създаването на обща граница с метрополията в лицето на СССР, а това означава България да си възвърне исторически принадлежащата ѝ Северна Добруджа. Не е трудно, оттук нататък, а и не е необходимо особено усилие на въображението, за да си представим как ще се реши политическото уравнението след разпадането на СССР. А империите, рано или късно, винаги се разпадат – такава е историческата предопределеност.

Само не бързайте да издигате паметници! Те се въздигат за конкретно постигнати резултати, но не за благи намерения. А конкретни резултати така и не са постигнати, въпреки добронамерените усилия, след които остават само осакатени съдби и в крайна сметка неосъществени национални идеали. Но и не бива и да се упражняваме в тоталното отрицание и неговата производна оплювателството, особено след като не сме наясно какво всъщност е ставало. Защото – пак ще повторя – няма конкретни резултати. Имало е само намерения, останали неосъществени. Мир на праха им, но не пречи да се поучим.

Българската национална кауза и до днес не е осъществена! Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, териториите, на които векове наред е резидирала българската нация, все още остават осакатени!

Comments

No comment yet.

Остави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *

  • Next Post
  • Предишна статия