Колумнист
Веднъж в една много снобска /интелектуална/ компания ме попитаха с какво се занимавам. Отговорих,че съм колумнист. Това предизвика всеобщ интерес, което много ми хареса. Буквално приковах всеобщо внимание.
– А каква колонка подържате!? – последва закономерният въпрос.
– Бензинова.
– Моля?!?
– Наливам бензин.
Изгледаха ме доста подозрително, което ме наведе на мисълта, че май не ми повярваха. Особено – като се има предвид с какви хора бях отишъл.
– А пишете ли нещо? – те явно бяха нещо като писатели и този въпрос живо ги вълнуваше.
– Като всеки човек. По малко.
– И какво по-точно?
– Основно обяснения, когато началството реши, че съм сгафил. Сега това е мнооого модерно… Да се пишат обяснения по всеки повод. Само дето не съм много сигурен дали ги четат. Направило ми е впечатление, че колкото е по-объркано е едно обяснение, толкова по-голям е шансът да ти се размине. Аз например винаги започвам с: „Анализирайки и синтезирайки симптомите на парадоксалната илюзия …. и т.н., в този дух. Не винаги успявам да се измъкна, но в повечето случаи – да.
– Едно време, ако нещо сгафиш – продължих аз да развивам своята позиция, – привиква те партийния секретар и ти чете едно здраво конско. Направо ти калайдисва задника с идеологеми на тема отговорност. След такова едно триене на сол предпочиташ да те накажат. Но не те наказваха, нито ти режеха от премиалните, както е по правилата, ако получиш административно наказание. И аз съм бил партиен секретар. Помня, веднъж имах глупоста, по силата на своето партийно заслепление, нещо което беше неминуемо ако получиш някаква партийна длъжност, да поучавам група работници в един цех колко време се губи от пушенето на цигари на работното место. Дори правих някакви идиотски изчисления. Седем минути на цигара, тогава „Стюардесата“ беше доста набита и не се пушеше бързо, по двадесет цигари на ден и т. н. в този дух.
Присъстващите ме гледаха с нескрит интерес, което блазнеше моето самолюбие. В общи линии, станах звездата на вечерта, защото така и не разбраха дали се шегувам /бъзикам/, или съм напълно откровен. Но, слава Богу, повече не ми досаждаха с любопитни въпроси и ме оставиха спокойно да си пия питието. Относително спокойствие, защото всички се съдраха да се напъват в желанието си да се изкарат значими и от моя страна би било нелюбезно /пиячката беше доста добра/ да не им обръщам внимание. Затова и многозначително, от време на време, като Иполит Матвеич, надувах бузи /то и мезетата бяха добри/ и многозначително кимах с глава.
Въобще една приятна вечер! В интелектуална среда! Какво повече му трябва на човек?!
Comments
No comment yet.