Берлински договор. Санстефанският договор, подписан на 3 март 1878 г., въпреки своя прелиминарен характер, предизвиква недоволството на великите сили и на балканските страни. Позициите на западните държави по Източния въпрос се втвърдяват. Под техен натиск Русия се огъва и не успява да защити не само своето творение – Санстефанският договор, но дори и собствените си интереси на Балканите, приемайки съвета на германския канцлер Ото фон Бисмарк да бъде по-отстъпчива. Така се стига до Берлинския конгрес /1 юни – 1 юли 1878 г./, който изработва нов мирен договор, довел до грубото разпокъсване на България. Русия не се противопоставя на решенията на Берлинския конгрес, което е една от големите и дипломатически катактрофи. Руският царизъм, в лицето на княз Александър М. Горчаков, фактически капитулира пред западните велики сили, които успяват да наложат в Балканския югоизток постигнатото от тях „европейско равновесие”. Това означава, че всяка една от тях, с изключение на Русия, запазва свой контрал над Османската империя чрез нейното съхраняване. В свое писмо до императора светлейшият княз Александър Михайлович определя Берлинския трактат като най-черната страница в своята служебна кариера на канцлер на великата империя. Самият Александър II добавя: „И в моята също“.

Съединението. На 6 септември 1885 г. несправедливо разпокъсаната от Берлинския конгрес България се обединява частично. Източна Ремелия се съединява с Княжество България. На 9-ти септември княз Александър Батемберг, придружен от председателя на народното събрание Стефан Стамболов и министър-председателя Петко Каравелов, тържествено пристига в Пловдив. Направена е първата и – за съжаление – последна успешна стъпка по пътя на националното обединение. Реакцията на освободителката Русия хвърля в дълбока покруса въодушевените от успеха българи. На 9 септември с.г. Петербург официално изразява своето неодобрение от революционния акт. Нещо повече: по разпореждане на императора руските офицери на българска служба са отзовани демонстративно. Акт, който фактически оставя България беззащитна в един много сложен момент, в който противоречията са крайно изострени. По това време най-високият чин сред българските офицери в армията е капитан.

Балкански войни и Първата световна война. С Лондонския мирен договор, подписан на 17 май 1913 г., приключва Първата Балканска война. Османската империя е поставена на колене, но противоречията в Антантата /Русия, Франция, Англия/ инейната производна – Балканския съюз /България, Сърбия, Гърция/ не са преодолени. Даже напротив – те още повече се изострят.

Още в началото на май същата година, зад гърба на България, в Лондон е подписан секретен протокол между Сърбия и Гърция. Предвижда се в рамките на десет дни двете държави да сключат договор за приятелство и отбранителен съюз, гарантиран с военна конвенция. На 19 май 1913 г. в Солун е подписан нов договор между Белград и Атина. Съгласно този договор, в нарушение на съюзническите задължения, двете страни се договарят за обща граница в Македония. Така болезнено се засяга българският национален интерес. Трябва да се отбележи, че тези договорености е невъзможно да бъдат постигнати, без знанието и одобрението на главните сили в Антантата. Включително и Русия.

Подмолният характер на тези антибългарски договорености е обусловен от факта, че в Антантата липсва единство по въпроса за запазването на Балканския съюз. Русия не успява да отстои пред своите съюзници идеята за запазването на южнославянското единство. Ограничава се да настоява за незабавни преговори между София и Атина. Руската дипломация организира през май среща в Цариброд между  министър-председателя на Кралство Сърбия Никола Пашич /1912-1918/ и министър-председателя на царство България Иван Евстатиев Гешов /1911-1913/. Лансирана е идеята за за среща на министър-председателите на Балканския съюз в Солун. Но инициативите не дават реални резултати. Срещата се проваля.

Като цяло Русия не предприема сериозни стъпки да защити българските интереси, за да не се конфронтира със своите основни съюзници. Политиката й спрямо България е двойствена. Страната е посъветвана от руския външен министър Сазонов и от императора Николай II да бъде по-отстъпчива. Вярно, по време на Берлинския конгрес, Русия прави редица отстъпки, но за чужда сметка – за сметка на българския национален интерес. Обаче по време на Балканската криза през 1913 г. България е призована да направи отстъпки на Гърция и Сърбия, вече за своя сметка. А това не е едно и също.

По това време Антантата вече следва нова политическа линия, с която Петербург видимо се съобразява, въпреки изконната насоченост на своите балкански интереси. За разлика от Русия, Англия е традиционно силен защитник на Гърция. И твърдо стои зад гръцката кауза, независимо от това дали тя е справедлива, или не. Франция също се обявява против „прекомерните” български претенции, защитава Сърбия и Гърция и води политика за въвличане на Румъния в антибългарската комбинация. По този начин България де факто е изоставена от всички – от своите съюзници, и най-вече от освободителката Русия.

Политиката на Русия спрямо България получава своето естествено продължение в периода на подготовката и избухването на Първата световна война. Фактически Русия не прави нищо не само да запази Балканския съюз, чийто инициатор е тя самата, но и да привлече България като съюзник по време на Първата световна война. За разлика от нея, още по време на Междусъюзническата война /Втора балканска война юни – юли 1913 г./, Централните сили започват дипломатическата битка за привличането на България. И в крайна сметка успяват. На 14 октомври 1915 г. България влиза във войната на страната на Германия и Австро-Унгария. И се стига до открити военни сблъсъци между освободителите и освободените.

Втора световна война. От 8 септември 1944 г. България е в състояние на война с Германия. Съгласно военните клаузи на примирието, подписано със СССР, САЩ и Великобритания на 28 октомври с. г. в Москва, българското правителство се задължава да евакуира незабавно всички свои войски и администрация от територията на Западна Тракия и Македония. Така, под натиска на англичаните и американците, и разбира се – със съгласието на Сталин, се слага край на надеждите за запазване на обединението на българските земи. Освен това примирието задължава България да се включва със своите въоръжени сили в заключителния етап на войната за доразгромяването на хитлеристка Германия. Целта е страната да получи статут на „съвоюваща” държава. В периода септември 1944 – май 1945 г. българските войски действат под общото оперативно командване на съветската армия на територията на Югославия, Унгария и Австрия.

Въпреки немаловажния принос на българската армия и дадените жертви, България така и не получава статут на „съвоюваща”. Съобразно мирния договор, подписан в Париж на 10 февруари 1947 г., страната е третирана като победена държава и е наказана с плащане на репарации. Вярно, условията на договора са смекчени и България запазва границите си от 1 януари 1941. Т.е. не губи територии, както това става при предходните две национални катактрофи – 1913 и 1919 г. Но като цяло България не получава необходимата подкрепа от страна на СССР. И отново не успява да осъществи националния си идеал, за който влиза в пет войни: Сръбско-българската 1885 г.; Първа и Втора балкански войни 1912 – 1913 г.;

Първата световна война 1915 – 1918 г. и Втората световна война 1941 – 1945 г.

Такава е равносметката. Кой на кого трябва да се сърди в такъв случай и да отправя упреци?…