С този разказ започвам една поредица:

„Приказките на Баща ми“ /ПБ/…

Баща ми разказваше следната приказка:

Един доста заможен човек имал трима сина. На смъртния си одър ги извикал и направил своето завещание. На големият дал земите, на средния – дюкяните, а на най-малкия завещал приятелите си.

Споминал се старецът. Всички тръгнали по своя път. Най-големият започнал да се грижи за земята, средният – за дюкяните, а най-малкият, доста учуден от странното решение на баща си, защото всъщност не получил нищо, първоначално се приютил при старшия брат. Поживял известно време, но видял, че започва да тежи в чуждата къща. Никой нищо не му продумвал, но му дотегнало домочадието на брат му да го гледа накриво. Като натрапник. Тогава отишъл при средния си брат. И там поживял, колкото поживял, но и тук неговото присъствие започнало да тежи на домакините. Ставало му все по-неудобно и по-неудобно. Мъка терзаела наранената му душа. И един ден си хванал главата и забягнал където му видят очите.

Навлязъл в една гъста гора. Доста се лутал. Храната му свършила. Дрехите се окъсали. В този неугледен вид стигнал до един град. Гладът го притиснал здравата и започнал да проси.

Един ден, докато стоял пред черквата и надавал жалостен глас да подадат на нищия, минал един доста състоятелен човек. Загледал се в просяка и го попитал:
– Гледам те – млад си, здрав си, защо си се оставил да стигнеш до просия?
– Абе тя моята не е за разправяне. Баща ми, светла му памет, беше състоятелен човек. Имаше земи, въртеше търговия. И всичко това го даде на моите братя. А на мен не ми остави нищо.
– Съвсем нищо? – учудил си човекът.
– Е, не съвсем. Завеща ми приятелите си – иронично отговорил просещият.
– Я чакай, чакай. Че кой е баща ти?

Младия човек казал името на баща си.
– Ей, че той е и мой приятел бе – възкликнал развълнуван човекът. – Я върви с мен!

Завел го в къщата си. Нахранил го, напоил го. Наредил да го измият. Дал му нов кат дрехи да се преоблече. А самият излязъл, уж по работа. Вечерта в къщата му надошли гости – негови приятели. Извикал той момчето и го представил.

– Това – казал стопанина – е синът на наш добър приятел. Преди да се спомине той му е оставил в наследство само нас, своите приятели. Момчето се намира в крайна нужда. Така, че дайте да видим как да му помогнем.

Всички събрани били все тежки чорбаджии. Без да му мислят много-много, наизвадили претъпканите си кесии и всеки му отсипал известна сума. Събрали се доста пари. Домакинът събрал отсипаните пари на куп и като ги изгледал многозначително казал:

–  Ние като приятели на твоя баща ти даваме тези пари. Но не даром, а на заем! С тях можеш да подхванеш някаква своя работа. Ако имаш акъл в главата, ще се съвземеш и ще ни върнеш заема. Ако ли не и ги пропилееш, халал да са ти. С това можем да помогнем на сина на нашия приятел. И си опичай акъла! Защото… друга помощ не чакай!

Момчето се оказало чевръсто. Завъртяло, с помощта на бащините си приятели, търговия. Развило я. Прекупило плодородни земи и ги разработило. Бързо стъпило на крака. Събрало парите, дадени му на заем и ги върнало честно и почтено. И продължило усърдно да работи и да богатее. След време приятелите на баща му го приели с охота сред тях като чорбаджия. Задомили го за хубава и имотна мома. Помагали му, но и той им помагал. Поддържали се взаимно. Защото знаели цената на парите, спечелени със собствен труд.

Какво станало с братята му? Дошли лоши години. Големият, който получил даром земите, не се оказал способен да ги управлява и затрил богатото някога стопанство. Всичко загубил. Средният брат в лакомията си за охолен живот пропилял търговията наследена от баща му. И той загубил всичко. Нищета и недоимък обхванала домовете и на двамата, защото не могли да оценят това, което са получили наготово.