За българският постантикомунизъм
Сега, след падането на тоталитарната система, е модерно, лесно и без всякакъв излишен риск да си антикомунист. А заедно с това и русофоб, което в повечето случаи е идентично на антикомунист.
Антикомунистическото съсловие с пяна на уста се кахъри, но без надлежна аргументация, за избиването без съд и присъда на 40-50 хиляди души след преврата на 9 септември 1944 г. Опонентите им оспорват и защитават, при това аргументирано тази цифра /д-р А. Иванов, Грубата фалшификация на българската история, Поглед инфо 15.08.2019/.
Аз също с известна доза съмнение приемам тази цифра. Просто не ми се вярва! Причината е, че ако действително са избити толкова много противници на комунизма, то идва ли от средите на бившите преподаватели по диалектически и исторически материализъм, политическа икономия, научен комунизъм и не на последно място преподавателите по история на БКП /светая светих на марксизма-ленинизма, в тоталитарното минало задължителни дисциплини във всеки един университет/ може да се роди толкова масов антикмунизъм, чиито апологети са именно тези среди.
Не е възможно дори и ако прибавим неудовлетворените бивши комсомолски секретари, /с изключение на най-висшите нива, назначени за милионери при Андрей Карлович Луканов/, както и мамините и бащините синчета и дъщерички, черпили с пълни шепи подаянията на бившата власт. Всички вкупом безсъвестно и страстно прегърнали антикомунизма, а заедно с него като типични ренегати и русофобията.
Comments
No comment yet.