Втората световна война – предпоставки и движещи сили
/Политическа философия на Втората световна война/
„Истинската наука… Трябва по-малко
да вярва и повече да се съмнява.”
Павел Вежинов
Човешкият разум все още е в дълг на хуманността. Задачата на човека, като единствено разумно същество, е да осмисли същността на войната, а не да се ограничава само в нейното сурово осъждане.
На съвременния човек му липсва пълнота в разбирането за войната като философска категория. Паради тази причина той я възприема и третира в ограничените рамки на своята емоционалност – само като жертви, страдания и разрушения. А войната като феномен далеч надхвърля нашите възприятия.
Войната е естествено състояние на материалния и духовен свят. В тези два свята цялостното развитие се осъществява в един непрекъснат сблъсък, при който се раждат нови, по-прогресивни и устойчиви форми. Отмира остарялото, слабото и нежизнеспособно. А закрепването на новото става в условията на покой, или другояче казано, в условията на мир.
Пречупвайки войната през тези по-радикални по характер виждания, можем да се освободим от традиционните трактовки, които като правило са далеч от обективността, защото са не само емоционални, но на всичко отгоре са прекомерно обременени от идеологическа митология и политически предразсъдъци.
Генезисът на Втората световна война /ВСВ/ е заложен в неуспеха на Първата световна /ПСВ/ да разреши натрупаните в хода на модерното развитие противоречия.
Като цяло политиците са освободени от емоционалните възприятия за войната и се опитват да извлекат от нея определени ползи – материални или духовни. При разгръщането на процесите и явленията, довели до избухването на ВСВ, се оформят две политически линии, обусловени от целите и задачите, които си поставят отделните движещи сили.
Първата линия е на политиците, които имат воля за война и тласкат света в тази посока. Към нея можем да причислим съветския и немския диктатор.
Пришпорвайки целокупната немска нация с разгърнатия в страната войнствен реваншизъм, Адолф Хитлер си поставя задачата да установи световна хегемония. Нацисткият фюрер разработва идеята в програмната си книга „Моята борба” /Mein Kampf/. За целта старият ред трябва да бъде унищожен. А на негово място да се установи господството на арийската раса – една материална в същността си задача.
За разлика от Хитлер, Й.В. Сталин си поставя духовна по характер задача – изграждането на Ново общество. Но за целта му е необходим и Нов човек, когото той разчита да създаде чрез механизмите на войната, провеждайки най-масовото в историята на човешката цивилизация прочистване. Това не е новост. Теории за социално инжениране на обществото се разработват в идеологиите и на трите класически тоталитарни режима. Съветският диктатор иска да моделира субективния фактор за нуждите на новостроящото се общество.
Втората линия е на западните демокрации, които, хранени от илюзии или от самодоволно късогледство, нямат воля за война. Тях ги устройва положението, установено по силата на Версайската система от мирни договори, и не искат то да бъде нарушено. В тази връзка западният политически елит прави неистови опити да избегне военното стълкновение, въпреки че светът главоломно е тръгнал по пътя на войната. Не е тайна за никого, че левият и десният тип тоталитарни режими в Европа и авторитарна Япония усилено се милитаризират, с намерение да преразпределят света. Но западният свят при опита си да запази установеното положение ражда невероятен политически парадокс – не се готви за война!
Въпросът е защо флагманите на европейската и световната политика и икономика избират именно този път?
Демокрацията притежава множество достойнства, но и не по-малко недостатъци. В периода 1929 – 1933 г. светът на капитала е обхванат от жестока финансова, икономическа и социална криза. Всеки се измъква от блатото както може. Там, където са установени стабилни демократични и парламентарни традиции – на първо място САЩ, Англия и Франция, това е направено с демократични средства. Там, където липсват здрави демократични традиции, са установени диктатури от различно естество – тоталитарно /Италия и Германия/ или авторитарно /Португалия, Испания и Япония/.
За преодоляването на кризисните процеси с демократични средства се заплаща и съответната цена. В демократичните страни е установено крехко вътрешно социално равновесие. Разбираемо е до какво би довело нарушението на това равновесие при рязко увеличаване на военните разходи – до буря от социално недоволство, респективно и загуба на политическо доверие, нещо, което традиционните партии не могат да си позволят. Това е причина, която довежда демократичните държави до незавидното положение – на прага на войната да се окажат неподготвени за нея. А политическите импровизации, насочени към това да се избегне войната, само разгарят Хитлеровата ненаситност.
Потвърждава се максимата на Николо Макиавели: „Този, който не се готви за война, подпомага своя противник”. Резултатът е пълен разгром и безусловна капитулацията на Франция. А английските експедиционни сили претърпяват военно поражение и позорно бягат от Дюнкерк. При това увличат и значителни френски сили със себе си на островите. По този начин англичаните всъщност захвърлят на произвола на съдбата изпадналата в агония Франция. Но това е само моралната страна на въпроса. По-съществена е военно-политическата. Великобритания фактически абдикира от европейската политическа сцена за периода от юни 1940 г. до средата на 1944 година, когато действително е открит Вторият фронт – а това са близо 4 години, в които германците действат необезпокоявани на юг и на изток.
Що се отнася до фантазиите на Уинстън Чърчил, че Англия самотно се възправя срещу нацистката опасност, то това е само едно безсмислено и с нищо неподплатено позьорство, което има за цел да спаси честа на мундира на една позастаряла „велика” сила, която въпреки настъпилите необратими изменения все още иска да изглежда, че е фактор, който, видите ли, е способен да играе някаква роля на световната политическа сцена. Фактор, който може да окаже влияние върху протичането на процесите и явленията. Сякаш политическата класа във Великобритания не е забелязала, че след ПСВ и особено след Голямата депресия страната им се е превърнала във второразрядна сила.
За разлика от Англия и Франция, Германия разгръща шокираща със своите мащаби програма за милитаризация, която обхваща всички сфери на обществения живот.
Външнополитическата стратегия на нацисткия фюрер може да бъде систематизирана под наименованието „Планът Хитлер”.
В плана са определени направленията, в които ще действат главните съюзници по Тристранния пакт. Германия поема Европа, където основната задача е разгромът на СССР. Като поле за действие на италианците е предоставена Северна Африка, където трябва да бъдат „приковавани” британските сили, отделени да защищават средиземноморските комуникации. А Япония трябва да отвлече американците от европейския конфликт.
Събразно идейните схващания на немците основният противник, който реално стои пред тях при осъществяването на великохегемонистическия им идеал, е Русия, а впоследствие – нейният наследник СССР. Според стратегическа доктрина на А. Хитлер разгромът на Съветския съюз е възможен само ако Западният свят бъде превърнат в придатък – икономически и суровинен, към военната машина на Райха. Само по този начин Германия би могла да се справи със Съветския съюз.
Планът на Хитлер се основава на дръзкото решение: разгромявайки Запада и присъединявайки неговия огромен потенциал, да неутрализира Англия /именно да бъде неутрализирана, а не разгромена/. Така Германия, от една страна, ще избегне опасността от война на два фронта.
А от друга, сама по себе си Англия не е необходима на Хитлер, а му е необходима /забележете блясъкът на политическото мислене/ като Британска империя и то в напълно функционалния си вид. Простият разгром ще доведе само до разпадане на британската колониална система, както на практика се получава с френската. И ще се наложи всичко да бъде завоювано наново.
Едва след неутрализацията на Англия ще се предприеме военната кампания на изток, за да бъде решен кардиналният въпрос на битието по върховете на световната хегемония.
Защо именно на изток ще се реши съдбата на света?
Можем да откроим три основни фактора в тази насока:
Първият: векове наред Русия, а впоследствие и СССР, се явява основният балансьор при разпределението на силите в Европа, а следователно и в световен мащаб. Както е прието да се счита, в навечерието на ВСВ Съединените щати още не са съзрели за своето глобално значение и предопределение – един възглед, който се нуждае от основно преосмисляне.
Вторият: СССР е най-мощният противник, който обладава необходимия потенциал за противопоставяне – демографски, икономически, суровинен, териториален и не на последно място политически – тоталната диктатура е много по-пригодна за екстремалните условия на войната, отколкото демокрацията. Властта е съсредоточена в едни ръце и при вземането на решения условностите, характерни за демократичната система, не представляват пречка.
И третият фактор: както управляващата партийна върхушка в СССР, така и самите народи на империята, мобилизирани от същата тази върхушка, имат необходимата воля за война.
В пълна степен нито една от тези характеристики, и преди всичко последната, третата, не могат да бъдат отнесени към развитите западноевропейски държави.
В „Плана Хитлер” е отделено подобаващо място и на ролята на Япония – един от политическите шедьоври на Адолф Хитлер.
Развитието на историческите процеси показва, че още от времето на Наполеоновите войни Англия никога не предприема крупни военнополитически акции, без да си е осигурила надежден съюзник. След разгрома на континентална Европа и началото на военните действия на изток, през лятото на 1941 г., за Англия алтернативата е да търси съюзник в лицето на „неориентираните” САЩ. Но както е известно, Франклин Делано Рузвелт се колебае.
За да бъдат отвлечни американците от европейските работи, Хитлер тласка самураите на юг, в Пасифика към Пърл Харбър. Не е ли показателно, че едва след постигнатия в Тихия океан прелом във военните действия, Съединените щати пренасочват военната си усилия към Европа. А масирана и целенасочена европейска военна политика американците започват да провеждат едва от средата на 1944 г. Що се отнася до англо-американската военна активност в Северна Африка, а после в Сицилия и Италия през 1943 г., то това са просто действия от козметичен характер, които не са в състояние да оказват значимо влияние върху общото развитие на военните процеси.
Хитлер само създава видимост за опасност, насочена към британските владения в Североизточна Африка и Близкия Изток. Военните действия в региона играят за немците спомагателна роля. Чрез поддържането на нужното напрежение се задълбочава процесът по неутрализацията на Англия. Ако действително, както е прието да се счита, А. Хитлер е искал да завземе Египет и да постави под свой контрол Суецкия канал, то Ервин Ромел нямаше да бъде оставен да разчита само на анемичния си корпус „Африка” и на неблагонадежните италиански части, а щеше да получи необходимото за целта усилване на потенциала. Още повече че британците нямат достатъчно сили, за да оказват ефективна съпротива в региона. Германската опасност – операция „Морски лъв” /Unternehmen Seelöwe/ – надвиснала над самите Британски острови, ги кара да държат именно там основните си сили.
Средиземноморската стратегия на А. Хитлер се свежда до това: да бъде поставен под твърд контрол не целият регион, за което той няма нито достатъчно сили, нито достатъчно ресурси, а само четириъгълникът Италия – Триполитания – Киренайка – Гърция.
По този начин „пъпната връв”, свързваща Британия с нейните колонии и доминиони, макар и да не е прерязана напълно, не може да функционира пълноценно. И действително при осъществяването на тази стратегическа концепция на англичаните им си налага да търсят други, обходни пътища през Атлантика, а там действа „вълчата глутница” на адмирал Карл Дьониц. И загубите за британците са огромни.
В подготовката за провеждането на основния военен поход на изток А. Хитлер с типичната немска скрупольозност, крачка по крачка следва програма, която трябва да доведе до чувствително увеличаване потенциала на Германия, за да може страната да разчита на успех:
1/ Чрез аншлуса на Австрия се постига съединяване потенциалите на двете немски държави и по такъв начин се променя паритетът на силите в Централна Европа;
2/ Овладяването на Чехословакия, която фактически е подарена на Германия от Запада, довежда до ново, значително повишаване на германските потенциални възможности;
3/ Завземането на Полша обезпечава на Германия зърно и въглища. Вярно, в конфликта се намесват Англия и Франция – така нар. „Странна война”, в която обаче няма нищо странно, при условие, че нито французите, нито британците са провели целенасочена подготовка за война. Затова и германците, необезпокоявани от нищо, се разправят с Полша;
4/ По-нататък политическата логика на нацисткия фюрер е насочена към разгрома на Дания и Норвегия. Финландия е привлечена за съюзник, а на Швеция е признато правото на неутралитет. Така е осигурен северният фланг.
5/ Обезпечавайки се по този достатъчно надежден начин, А. Хитлер нанася удар против Франция и нейните съюзници и сателити. Би било велика грешка на този блицкриг да се гледа през елементарната призма на реваншизма или като на натрупване на територии. По-скоро този акт трябва да се третира като военно-политически ход с решаващо значение по пътя към установяването на световна хегемония. След като Германия разгромява с един удар Франция, Белгия, Холандия, Люксембург и експедиционните сили на Великобритания, потенциалните ѝ възможности да води успешна война на изток нарастват неимоверно. Зад А. Хитлер фактически застава най-развитата в индустриално отношение и обезпечена суровинно част на Европа. А с абдикацията на Великата Британия от европейските дела, де факто СССР остава единственият реален противник, способен да спре Германия в нейните усилия за установяване на световно господство.
Като се абстрахираме от политическия цинизъм на Адолф Хитлер, може да се каже, че той е политик и стратег от много висока класа. И досега някои от неговите ходове са забулени в тайнственост. Например мистерията, която цари около „Стоп-приказ” /Halt–Befehe/, издаден от А. Хитлер на 24 май 1940 г. до командващия групите армии „А” генерал-полковник, впоследствие фелдмаршал Карл Рудолф фон Рундштедт. В заповедта, предадена с открит текст до войските в 11 часа и 32 мин. буквално, се казва: „Настъплението по линията Дюнкерк – Азброк – Мервил временно да бъде прекратено”. Британците използват благоприятната възможност за организирането и провеждането на операция „Динамо” /Dynamo/, която те приемат за върхово военно достижение. И действително спасени са общо 338 228 души – 199 131 британци и 139 097 французи. Реално погледнато обаче това си е чиста военна катастрофа и бягство от полесражението, за което в други условия разтрелват.
Немските фелдмаршали и генерали, а впоследствие и изследователите, като цяло, определят тази заповед като една от най-големите грешки на А. Хитлер. А всъщност това си е един брилянтен стратегически ход, с помощта на който от фронта на противопоставяне са снети близо половин милион, притиснати в ъгъла като зверове, войници и това, забележете, не струва на немския фюрер нито един патрон или снаряд.
Интерес представлява Балканската кампания на Вермахта. Главната цел е Гърция. Чрез нейното завладяване се осигурява стратегическият за Германия южен, или десен, фланг и завършвa процеса по неутрализацията на Англия.
Югославия има ключово значение за немското стратегическо планиране в региона. През нейната територия се осъществява бърза и преди всичко надеждна връзка от Берлин през Прага, Будапеща и Белград до Атина. Старият римски път “Via Singidunum” /пътят през Белград/ все още не е загубил своето стратегическо значение. Освен това, чрез Белград и София може да се осъществява пряка връзка с Константинопол, вратата към Азия, като се избягва неудобството да бъдат преодолявани естествени прегради като р. Дунав в нейното долно течение и планинските проходи на не особено гостоприемната Стара планина, неразработена по това време в комуникационно отношение.
В края на март – началото на април 1941 г. събитията на Балканите се разгръщат, на пръв поглед, изключително динамично. На 27 март ген. Душан Симович – главнокомандващ югославските ВВС – извършва, с подкрепата на опозиционните партии, държавен преврат. Правителството на Драгиша Цветкович е свалено. Формалният повод за преврата е общественото недоволството, което обхваща страната във връзка с подписания на 25 март във Виена протокол за присъединяването на Югославия към Тристрания пакт. Но в същността си това е класически паркетен преврат. Спекулира се, че определена роля за преврата е изиграла и вездесъщата Интелиджънс сървис /Intelligence Service/. Трябва да е ясно обаче, че тази история не се пише нито в Белград, нито в Лондон, а в Берлин.
Показателно е, че превратаджиите не денонсират Виенския протокол. А и не може и да бъде другояче.
На границата са надвиснали войските на Германия и нейните съюзници – Италия и Унгария. Тези войски така или иначе ще преминат през югославска територия – въпросът е в какво качество – като съюзници или като окупатори.
При подписването на Виенския протокол югославяните поставят три, неприемливи за Германия, условията: 1/ никакви войски на Оста и никакъв транзит на военни товари през територията на страната; 2/ уважаване суверинитета и териториалнта цялост на Югославия; и 3/ никаква военна помощ за страните на Оста от страна на Югославия. При това положение не е странно, че в деня на преврата А. Хитлер подписва директива № 25, която предвижда “унищожението на Югославия като военна и политическа сила”.
Твърдението, че превратът е предизвикал подписването на директивата, е спекулативно по характер. Става дума или за банално съвпадение, или за това, че превратът се използва като благовиден претекст да се нарушат постигнатите малко преди това договорености. Обективно погледнато военно-политическа обстановка налага разгрома на Югославия.
За разлика от западните политици, които не са добре запознати с библията на нацизма – Майн Kампф, – то в Москва я четат и изучават много внимателно. Особено това се отнася за Й. В. Сталин. Вожда на народите също се готви много старателно за тази война. Следи внимателно и аналитично развитието на процесите и добре се ориентира в стратегическите построения. Затова както в „Странната война” няма нищо странно, така и в „изненадващото нападение” на 22 юни 1941 г. няма нищо изненадващо, или както в последно време се нарича превантивно-изпреварващо. От оперативно-тактическа гледна точка няма съществена разлика между едно „изненадващо” или „изпреварващо” нападение.
Специално на Балканите целта на Сталин е чрез дипломатически ходове, афиширащи съветски интереси в региона, да се пришпорва слабонервният немски фюрер към по-твърди, и най-важното, неотклонни действия. Такъв е характерът на съветско-югославското „Съглашение за дружба и взаимопомощ” от 5 април 1941 г.
За нуждите на планираното радикално прочистване на съветското общество Сталин се нуждае от продължителна война на своя собствена територия. А обезпеченият южен фланг на немците ще му осигури необходимата ефикасност в техните действия на изток.
Балканската стратегия на свръхмилитаризираната съветската държава е насочена към това да предизвика немската агресия в региона. Съветската активност в Югославия се изразява в появата на подозрително голям брой снажни руски туристи с подчертано военни маниери, които вместо раници или куфари мъкнат огромни сандъци, снабдени с дипломатически клеймо. Тяхната задача е да подготвят и разгърнат, впоследствие, впечатляващата по своите мащаби съпротива срещу окупаторите, която дълго време ще играе ролята на своеобразен Втори фронт при органическата липса на такъв на запад.
Не бива да се забравя обаче, че това също е друга история и тя не се пише в Белград, а в Москва. Смесването на двете начала – от една страна, стремящата се към властта, готова на всичко опозиционна сръбска буржоазия, а от друга, организираните със средствата на Коминтерна и НКВД комунистически сили, би означавало изкуствено да се смесват съвършено различни фактори, довели до развитието на процеси от съвършено различно естество и значение. Първите се стремят към властта. Вторите са помощници на Сталин. Първите довеждат страната си до катастрофален разгром и окупация. Вторите се „прославят” с пролятата кръв на борци против фашизма.
В играта за Балканите няма да пропусне да се включи и още една, позастаряла, но с непреходни имперски амбиции, сила. Разбира се, без особени шансове за успех, защото залозите вече не са по нейния джоб. В началото на 1941 г. /31 януари/ премиер-министърът на Англия Уинстън Чърчил се обръща с писмо към президента на Турция Исмет Иньоню, предлагайки му съюз, насочен едновременно против съветската и немската опасност. Забележете – едновременно. Колко ли е бил горд У. Чърчил с това свое “блестящо”, но доста нескопосано в своята същност хрумване?! Истината е, че Англия усилено си търси съюзник и е готова да се пазари дори и с дявола, но не на всяка цена. В своето обръщение У. Чърчил обещава на Турция /при условие, че тя поеме върху себе си отговорността за балканските работи в интерес на британската безопасност в Близкия изток/ помощ под формата на три ескадрили “изтребители и бомбардировачи”. Към тях евентуално след разгрома на Гърция – нещо, в което министър-председателят явно не се съмнява – могат да се присъединят още пет ескадрили, “дислоцирани в Елада”. В добавка към тази изключително “щедра” помощ от страна англичаните Чърчил е благосклонен да позволи на турската армия да “съхрани своето прословуто бойно достойнство”. Колко благородно?! С други думи, на турците им се предлага да хвърлят своята армия в кървавата световна касапница за славата и оцеляването на Великобритания, която, от своя страна, ще има грижата да усили своите новоявени съюзници с цели три ескадрили. По старите имперски традиции Чърчил търси някой да вади горещите кестени от огъня вместо него. Но отговорът на турците, както е прието да се счита, е “глух стон на тежко болен, който моли само за едно – да го оставят да умре спокойно”. А всъщност си е проява на здрав разум. За бедната, изостанала страна вече не е достатъчно нищо неструващото потупване по рамото и евентуално вечната благодарност на освободеното от нацизма човечество.
Значително по-нагло и без всякакви задръжки звучи писмото на английския премиер, отправено /22 март/ до министър-председателя на Югославия – Драгиша Цветкович. В него, подчертавайки невероятните възможности на все още несъстоялия се англо-американски съюз, У. Чърчил се опитва да противопостави югославяните на Хитлер с нищо необвързващото го, но оптимистично по характер, обещание, че окончателната победа ще бъде не за тираните, а за демокрацията. На турците поне им предлагат някаква, макар и символична помощ. В Гърция са разположени британски сухопътни и военновъздушни съединения, които обаче не са в състояние да решават задачи дори и от ограничен характер. А на Югославия не се обещава нищо друго освен увереността в окончателната победа и призрачното надмощие на британския флот – всъщност единствената реална сила, с която Великобритания разполага в региона. Но, в интерес на истината, тази сила е малко ефективна в Адриатическия басейн, където всичко е поставено под контрола на италианските ВМС, които, въпреки че не проявяват нужното старание във военното поприще, се явяват реален прикриващ фактор на подстъпите към Адриатика.
В типично английски стил и тук У. Чърчил отрежда основната роля за другите, а помощната съхранява за Британската империя, за да се приключи с “немската чума”.
Невероятната наглост, прозираща в тона на писмото до югославския премиер, се съчетава с трудно прикритото пренебрежително отношение на У. Чърчил към балканските държави. Ето какво пише той на своя колега в Белград: „…Ако сега Югославия се унижи до участта на Румъния или извърши подобно престъпление като България и се превърне в съучастница в покушението над Гърция, тя ще обрече себе си на непоправима гибел”. Колко патетично?! Всичко е прозрачно и нищо не е скрито. Съвсем нагледно са продемонстрирани традиционните английски интереси на Балканите.
На първо място е поставена Гърция, която със своето местоположение предоставя на англичаните немаловажната възможност да контролират Източното Средиземноморие. Заради нея Британия е готова да пожертва дори няколко дивизии. Но не повече. Всичко си има предел на възможности и цена.
Румъния също може да бъде приета като галеница на англичаните и на техния министър-председател. Нейното присъединяване към Тристранния пакт У. Чърчил определя съвсем меко като “участ”, т. е. като нещо, което е било невъзможно да се избегне. Каква трезвост! Но този стандарт не се проявява към всички. Тук видимо влияние върху оценките оказват апетитните нефтени полета около Плоещ. Хитлеровци идват и си отиват, но нефтът и Англия са вечни.
Не така стоят работите с Югославия, стар и верен, колкото е възможно, антантовски съюзник. Нея съвсем открито я шантажират, обричайки я на ”неизбежна, непоправима гибел”. И как да бъде другояче, след като мястото на тази страна в подредбата на английските интереси е доста условно. С нея или без нея – каква е разликата? Само излишни главоболия.
В най-неизгодна позиция е поставена България, която съвсем очевидно не представлява абсолютно никакъв интерес за Англия. В това отношение не са ѝ от полза нито родствените отношения на нейния монарх с царстващата английска династия, нито англофилските настроения на управляващите страната политици. Позицията на българите през февруари – началото на март, когато въпреки своята воля те буквално са натъпкани в Тристранния пакт /поне такава е официалната българска версия/ не без съдействието, разбира се, на „незаинтересованите” големи и малки играчи като СССР и Англия, е недвусмислено определена от У. Чърчил като “престъпление”. Малката и бедна балканска държавица, преживяла за сравнително кратък период две тежки национални катастрофи, едва ли е имала голям избор, ставайки фактическа жертва в играта на т. нар. “Велики сили”. Съветският съюз само провежда сондажи, но не предприема нищо реално. Основната цел на Сталин е, по-скоро, да дразни, с фиктивни дипломатически инициативи в региона, Хитлер, отколкото да се погрижи за съдбата на беззащитната България. Англия пък не разполага със съответните за целта възможности, за да оказва съществено влияние върху протичащите в региона процеси.
В родната ни историография битува мнението, че с подписания от правителството на проф. Богдан Филов /1 март 1941 г./ Тристранен пакт царство България прави поредната фатална стъпка в спиралата на своето злощастно развитие. Но какъв избор е имала страната при стратегическото разгръщане на световните сили?!
На дунавската ѝ граница е надвиснала 100- хилядна армия. Въпросът е как тази армия ще премине през нейна територия по пътя си към Гърция – като съюзник или като окупатор. Но за разлика от западния ѝ, съсед спрямо България немският фюрер проявява определена благосклонност.
С германско съдействие България си връща Южна Добруджа, отнета ѝ по силата на Ньойския мирен договор. А след успешната военна кампания в Югославия и Гърция през пролета на 1941 г. страната е на път да осъществи националния си идеал за обединение, като получава териториални разширения в Македония и Егейска Тракия. При това нито една от тези значими за страната придобивки не е платена с кръвта на български войници. Те дори не са принудени да воюват и на Източния фронт, както останалите европейски партньори на Германия по Тристранния пакт. Освен всичко друго, на българите е предоставена уникалната възможност, в международен план, да бъдат със статут на неутрална държава. Екстра, която не получава нито един от останалите съюзници на Германия по пакта.
Роля тук играе не толкова фактът, че страната е последователен съюзник на Германия по време на ПСВ. Вернер Мазер в книга си “А. Хитлер. Легенда. Мит. Действителност” дава едно много интересно свидетелство. В ранния етап на своето развитие националсоциалистическото движение получава финансова поддръжка от Борис ІІІ посредством брат му – принц Кирил, а вероятно и чрез бащата Фердинанд Сакс-Кобург-Готски /Sachsen–Coburg ind Gotha/, който след абдикацията си от българския престол през 1918 г. живее в своите имения в Германия.
Военната кампания на Балканите завършва подготовката за основния сблъсък на изток. На 6 април 1941г. се провеждат две паралелни операции – едната, под кодовото наименование „Ауфмарш 25” /Aufmarsch 25 – сърбите я наричат Априлски рат/, е насочена срещу кралство Югославия, а операция „Марита” – срещу кралство Гърция. За нападението над Югославия и Гърция немското командване прехвърля през територията на Румъния и България и разгръща под командването на фелдмаршал Зигмунд В. Лист 12-та немска армия, която се състои от 19 дивизии, а в югоизточна Австрия и западна Унгария под командването на фелдмаршал Максимилиан фон Вайкс заема позиция 2-ра немска армия – съставена от 9 дивизии и в резерв на главното командване още 4 дивизии. От своя страна фашистка Италия съсредоточава до началото на април 43 дивизии и което е много показателно, 24 от тях са предназначени за действие против Югославия. Привлечени са и 10 унгарски бригади. Като цяло за завладяването на Балканите са отделени повече от 80 дивизии, над 2 хил. самолета и до 2 хил. танка. От югославска страна им противостоят 31 дивизии и 32 отделни полка. Основната маса на гръцките въоръжени сили наброява всичко 15 дивизии. Ясно е, че за концентрацията на такива крупни сили е нужно време, което едва ли може да се ограничи даже в рамките на няколко седмици.
Малко преди това, на 16 февруари, в Триполитания съвместно с италианските войски започва да действа оперативното съединение Немски африкански корпус /Deutsche Afrika–Korps – DAK/ под командването на генерала от танковите войски впоследствие фелдмаршал Ервин Ромел. Задачата на тези операции е да се осигури южният германски фланг. А с провеждането на критската десантна операция, известна под кодовото наименование „Меркурий”, разработена и проведена под командването на генерал полковник Курт Штудент, ще завърши процесът по неутрализацията на Англия и нейното затваряне на „непристъпния Албион”.
В своята същност стратегията на Хитлер е простичко построена, което я прави изключително действена. След разгрома на Гърция се затваря и е поставен под контрола на Оста, четириъгълника Италия – Триполитания – Киренайка – Гърция. Така флотът на Негово Величество загубва основните бази в Източното Средиземноморие, което всъщност му е позволявало да контролира мореплаването в региона и да поддържа транспортните си комуникации – жизнено важни за британска индустрия. С овладяването на остров Крит и установяването там на немски ВВС с английската военноморска хегемония в дадения регион е приключено.
Планът на А. Хитлер изцало се основава на обективни принципи. Не е отчетено обаче субективното начало, което също играе значима роля при разгръщането на предвоенните и военните процеси. В голямата политическа игра участва още един крупен играч, чиято волята за война е дори в излишък. Й. В. Сталин в не по-малка степен, отколкото А. Хитлер, се стреми към войната и старателно се готви за нея. Но Вожда на народите няма за цел, както е прието да се счита в последно време, да установява гоподството на „сърпа и чука” върху цялото земно кълбо – т. е. да превърне своята система в световна. Изживявайки се като теоретик, който се стреми да внесе своя лепта в доразвиването на марксистко-ленинската теория, той иска да завърши строителството на Новото общество. Обаче пред Сталин с цялата си острота застава въпросът как в условията на несъвършената материално-техническа база /МТБ/ ще се справи с всички онези, у които материалното съзнание е много силно изразено? Като добър диалектик, той осъзнава, че това поражда антагонистични противоречия. И Вожда достига до идеята да създаде модел, който ще му позволи да усъвършенства субективните условия. На помощ му идва религиозното образование. Семинаристът Йосиф Джугашвили е възпитан с подвига на Мойсей, който, освобождавайки евреите от властта на фараона, ги освобождава и от робското им съзнание – първото познато в литературата масово прочистване, продължило 40 години.
Сталин съзнава, че стълкновението мужду несъвършените материални условия и всенарастващата нужда за материално удовлетворение поражда глухата съпротива на масите, която е основната причина за разпадането на социолно-икономическите системи.
Главната цел на Сталин е, като използва механизмите на планираното от него военно стълкновение, да разкрие всички форми на глуха съпротива и да проведе радикално прочистване. Обаче в хода на грандиозната битка на изток „високите стремежи” на Вожда не се увенчават с успех. Новият човек, който Вожда иска да създаде, така и не се състоява! Материалното се оказва по- силно от духовното. Сталин печели битката с нацизма, но загубва войната, която трябва да увековечи неговия строй.
Трагедията на Сталин се състои в това, че той, отявленият марксист, в опита си да формира нов субективен фактор, при органическия недостиг на материални условия изпада в противоречие със светая светих на материалистическото мислене.
След смърта на Сталин неговите приемници, лишени от идеи как да се продължи строителството на „Новото общество”, се ограничават само да поддържат външния вид на системата, която като цяло е раздирана от непреодолими противоречия.
Създаването на т. нар. „Световна социалистическа система” се явява другата голяма политическа грешка на Й. В. Сталин. Задълбочава се агонията на „първата пролетарска държава”. Но ако Сталин е принуден да направи тази погрешна стъпка по силата на неснетата от идеологическо въоръжение теория за Световната революция, от която той негласно се е отказал още през 30-те години, то неговите приемници, наливайки огромни средства за поддържането на тази система и всякакви неясни, но ненаситни леви движения и режими де факто я довеждат до мирното ѝ крушение.
Така съвсем закономерно политико-философските възгледи на сталинизма претърпяват своя крах в края на 80-те, началото на 90-те год. на ХХ век.
Трябва да се отбележи, че провалът на Сталин е обусловен от уникалната природа на руския народ и другите славянски народи от източната група – белоруси и малоруси, които успяват да съхранят в най-чист вид изконното славянско свободолюбие, и преди всичко способността да се съпротивляват и да отстояват себе си в тежки, екстремалните условия. С тези свои качества руският човек увлича останалите европейски народи и по този начин превръща САТАНИНСКИТЕ планове на тоталитарните диктатори във велика победа на ХУМАННОСТТА.
–––––––––––––––––
*Разширена версия на доклада, изнесен в СУ “Св. Климент Охридски“ във връзка със 70-та годишнина от разгрома на нацистка Германия.
Докладът е публикуван в сборник: „Големите конфликти на ХХ век: Втора световна война, 70 години по-късно“, Университетско издателство “Св. Климент Охридски“, София., 2018.
Comments
No comment yet.