/източници и движещи сили/

Украинските земи са люлката на руската държавност. През IX век, вследствие на обединението на част от източнославянските племена се ражда Киевска Рус. Известна още като Киевска държава, която загубва своето единство и се разпада на множество самостоятелни княжества през втората четвърт на ХII век. Следва период на междуособни войни. Век по-късно земите на разпокъсаните славянските княжества стават обект на убийствени татарски нашествия. В началото на декември 1240 г., под ударите на чингисита /пряк потомък на Чингис хан/ хан Бату, пада Киев. Това е краят на Киевска Рус. Земите на източните славяни попадат под различни форми на татарска хегемония.

През 1263 г., започва да се въздига Великото московско княжество, обединило впоследствие една значителна част от източнославянските земи под своя власт. Москва се превръща и в обединителен център в борбата срещу татарите. Началото на края на татарската васална зависимост на руските княжества е поставено с епичната Куликовска битка през 1380 г.

След татарската хегемония, неорганизирани политически, украинските земи попадат в състава на Полско-Литовското княжество /Жеч Посполита/, основано, по силата на Люблинската уния през 1569 г. и просъществувало до 1795 г., когато земите му са разделени между Русия, Прусия и Австрия. Княжеството обхваща земите на Полша, Литва, Украйна и Белорусия. Съпротивата срещу полското политическо господство и културно-религиозен гнет се осъществява от свободолюбивото православно казачество, разположено на изток от река Днепър – т. нар. Запорожска войска или сеч.

През 1648 под ръководството на Богдан Михайлович Хмелницкий избухва масово въстание, насочено срещу полския гнет. Хетманщината /форма на управление на сечта начело с хетман/ сключва съюз с Московската държава. В хода на съвместната борба срещу Полша започва сближаване между московските и украинските земи на основата на източното православие и общите славянски корени. През 1654 г. в Преславл Запорожската рада /общо събрание/ избира Сечта да се постави под властта на московския цар Алексей Михайлович – вторият руски цар от династията Романови, син на Михаил Фьодорович Романов. Така украинските земи стават част от руската държава.

Неуспешен опит за възраждане на държавността в украинските земи е направен от Иван Степанович Мазепа – хетман на Запорожската войска от 1704 до 1709 г. Първоначално Мазепа подкрепя политическите усилия на Петър I, но впоследствие, с цел откъсване от Русия хетмана, се включва в Северната война /1700-1721/ на страната на шведския крал Карл XII. Опитът му не се ползва със солидна подкрепа от казачеството. Мазепа се присъединява към шведските войски едва с 1500 казака. След разгрома на шведите в битката при Полтава /1709/, КарлXII и Мазепа са принудени да търсят спасение в Османската империя, където злополучният хетман умира през същата година. Проваля се и опитът за украинска държавност.

Нов опит за възраждане на украинската държавност се прави през 1917 г., когато избухва Февруарската революция в Русия. Възникват няколко отделни украински държави: Украинската народна република – просъществувала до 1921 г.; създаденият с помощта на Германия Хетманат, просъществувал от 1917 до 1921 г.; Западноукраинската република /1918-1919/.

С установяването на стабилна болшевишка власт, през 1921 г. е създадена Украинската съветска социалистическа република, която взема участие като съюзна република при създаването на СССР. Първоначалният проект за създаването на Съветския съюз е разработен от Й. В. Сталин. Верен на марксисткия интернационализъм, той отхвърля национализма като основа за изграждането на съветската държава. Този проект остро е разкритикуван от В. И. Ленин. С цел да затвърди позициите на болшевизма в периферията на бившата империя той разгръща националистическата идея – една политическа „хитрост“, която в последствие се обръща срещу Москва.

Политическото „хитруване“ по отношение на Украйна продължава и по време на Втората световна война. На конференцията за учредяването на ООН, провеждаща се през април 1945 г. в Сан Франциско, Сталин, който усилено е ухажван от Западните си съюзници, за да включи войските си в разгрома на Япония, успява да вмъкне, наред с Аржентина и Дания, като допълнителни държави-учредителки Белоруската ССР и Украинската ССР. Странно решение! Талкова ли много се е нуждаел от тези два гласа в Общото събрание, при условие, че СССР като член на висшия орган на ООН – Съвета за сигурност – има право на желязно вето, което прави невалидно всяко решение на организацията. Така тези две сатрапни републики получават международно признание, за разлика от останалите съюзни членки на Съветския съюз, които са приети в ООН едва след разпадането на СССР през 1991 г.
Сталин не се обвързва с конкретика в държавността на Украйна. Съвременните граници на Украйна съвсем произволно са очертани едва при Н. С. Хрушчов през 1954 г. В състава на Украйна попадат значителни територии – на изток и на юг, включително и Кримския полуостров, населени главно с рускоезично население.

Към земите по поречието на р. Дон и Северното Причерноморие Русия има не само етно-езикови, но и исторически претенции. Петър I е владетелят, който отправя настойчив взор на юг, към Черно море. Русия, която в края на XVII век икономически се възмогва, има нужда да се отвори за света и търси път към проливите и топлите морета. По това време Черно море е изцяло заобградено от територии на Османската империя. Проведени са два похода срещу отоманите. Първият Азовски /1695/ е неуспешен, поради липсата на флот. След построяването на флот на река Дон край Воронеж – най-южният руски град по това време – е проведен и вторият Азовски поход /1699/. Азов пада и пътят към Черно море е открит. Но Петър I изоставя южния проект и в началото на XVIII век преориентира политиката си в западна посока. Започва Северната война /1700-1721/, чиято цел е добиване излаз на Балтийско море и отваряне на Русия към Европа.

При управлението на Екатерина II /1762-1796/ Русия отново се връща към добиването на излаз на Черно море. При управлението на султан Мустафа III във войната от 1768-1774 г., приключила с Кючук-Кайнарджийският договор, част от Крим е присъединена към Русия. Девет години по-късно, през 1783 г., с ликвидирането на Кримското ханство към Русия е присъединена и останалата част от полуострова.

При управлението на Селим I избухва поредната Руско-турска войната от 1789-1791 г. Според Яшкия мирен договор, Кримският полуостров и Очагов – град-крепост на Азовско море, окончателно преминават към Русия. По заповед на Екатерина Велика през 1794 г. е основан и град Одеса.

С това не приключва руско-турското съперничество в региона. През XIX в. избухват още четири войни, които в крайна сметка ще доведат наистина до окончателното закрепване на северночерноморските земи към Русия.

Основният въпрос, който към настоящият момент /2022 г./ вълнува всички, е: докъде може да стигне Владимир Владимирович Путин във войната си с Украйна? Защото развитието на историческите процеси показва недвусмислено, че излазът на Черно море не е програмата максимум на руския царизъм.

В „Обръщението към нацията“ от 21.02.2022 г. на президента на Руската федерация В. В. Путин има едно важно обстоятелство, на което, неизвестно защо, не се отдава съществено значение. А то е много важно и показателно – стига да се чете между редовете на политическите езикови еквилибристики. Там недвусмислено се казва, че всички „майдановци“, които са извършили груби посегателства срещу личността, са известни на руските служби и ще бъдат наказани. После явно президентът на Русия се усеща, че се е изпуснал и – ни в клин, ни в ръкав – допълва, че ще бъдат предадени на съд. Но това в никакъв случай не променя същността, че: първо, основната цел на Русия е Киев, а не само защитата на Луганска и Донецка област и второ, което вече се отнася до България и други, че крайните русофоби /и то не само в Украйна/ ги очаква сурово наказание! Май ще се плащат сметки, направени без кръчмар. /В thephilosophyofwar.com в материала „Антикомунизъм и русофобия /публикуван на 27.03.2020 г./ е отправено предупреждение към експанзионистичната русофобия./

Западните анализатори прокарват тезата, че В. В. Путин е един нов Сталин. Доста ефектно хрумване от гледна точка на сатанизирането на руския президент. Всъщност с провежданата от него политика на иредентизъм /присъединяване на територии останали извън държавата/ той повече прилича на Адолф Хитлер, който през втората половина на 30-те години на ХХ в. провежда именно такъв тип политика, преди да пристъпи към прекрояването на света.

Силовите методи, прилагани от В. Путин, са напълно в унисон с анемичната, безволна реакция на САЩ и Запада.
Руската политика се основава на една добре обмислена и планирана стратегия. Докато Запада няма такава и е принуден да импровизира на парче, заслепен от маниакалния си стремеж да се противопоставя на Русия, обявена по презумпция, наследена от времената на Съветския съюз, за враг на демокрацията и свободата. Тоест – САЩ и Западът се влачат след събитията, без да имат адекватно изработена политика. Така се стигна до абсурдната ситуация в Украйна: след като „евромайдана се изроди… администрацията на Обама започна да толерира най-радикалните, включително неонацистки, групировки…“ /Б. Цеков/. На практика т. нар. демократичен свят си затваря очите пред откровения геноцид, провеждан от управляващите украински кръгове и неистовите безчинства на радикалните и възродените /още по-голям абсурд/ неонацистки групировки.

Външно погледнато, В. Путин допуска грешката на А. Хитлер, който закъснява с отварянето на военните действия срещу СССР. Вермахта атакува на изток в края на юни 1941 г. При условие, че през септември в тези географски ширини дъждовете превръщат земята в непроходимо блато. Немските генерали в своите спомени постоянно хленчат и се оправдават с генерал „Кал“. Сякаш забравят, че калта е точно толкова непроходима и за самите руснаци. Впрочем те много се вайкат и от генерал „Зима“. Както се казва: „На калпавия… моряк и водораслите му пречат!“.

Аналогични са условията и през пролетта. Руската атака е предприета в края на февруари. А през март започва интензивното топене на снеговете и земята отново се превръща в непроходимо блато. Поради тази причина, погледнато в историческа дълбочина, руските военни операции се планират за през зимата и лятото. Изхождайки от това обстоятелство бях склонен и първоначално допусках, че няма условия за тотална война. Идва пролет! В подгизналите украински черноземи не е възможно разгръщането на крупни военни сили на голям периметър. Изводът, който се налага, е, че в такъв случай руските военни действия могат да имат по-скоро превантивен характер.

Но нещата не са толкова прости, както изглеждат на пръв поглед. Кардиналният въпрос, който трябва да се изясни, е: дали В. Путин се стреми към бърза развръзка на военния конфликт.

Прави впечатление, че руската армия действа с еднаква настойчивост по всички направления. Като се започне от Белорусия през Харков, Луганск, Донецк и Крим. Сякаш обходния маньовър и нанасянето на концентрирани удари с цел сломяване съпротивата на противника на определени участъци от фронта и отваряне на оперативни пространства за настъпление в стратегическите тилове, все още не са измислени. И – естествено – руските войски тъпчат на едно място, което не е заслуга на украинската съпротива.
Войната е такъв феномен, при който обществено-икономическите процеси правят значим скок в своето развитие. Всяка една елементарна статистика, проследяваща следвоенните процеси, може да го илюстрира с лекота.

В Русия са натрупани огромни количества оръжия, чиято поддръжка и съхранение изисква колосални средства. Буквално няма място за нови оръжия и боеприпаси. Значително по-ефективно е тези средства да бъдат изгорени в една война. А що се отнася до другото лице на войната – жертвите, както цинично се изразява Й. Сталин за тях: един загинал е трагедия, няколко хиляди са статистика.

Някой не без основание ще каже: „защо просто не претопят старите оръжия, когато станат ненужни”. Този подход е хуманен, но на практика си е чиста загуба от политическа гледна точка. Значително по-ефективно е тези застояли оръжия да бъдат унищожени в преследването и постигането на определени политически цели. Ненапразно САЩ непрестанно воюват в различни части на света!
Както се вижда, разглеждайки развитието на процесите в дълбочина, е трудно да се даде еднозначен отговор на въпроса: до къде ще стигне В. Путин.

Изолационистките мерки, доминирани от САЩ и Западна Европа, едва ли впечатляват особено руснаците. След болшевишката Октомврийска революция Русия е поставена в пълна изолация. Освен това, по време на Гражданската война /1918-1921/ върху нея се нахвърлят 14 държави. И въпреки това Русия устоява и това не е заслуга на болшевиките. Те само се възползват. Истинската причина е, че Русия е застрашена. Още в края на декември 1917 г., главните сили в Антантата – Великобритания и Франция, се договарят да си разделят сферите на интереси в бившата Руска империя. Великобритания получава казашките и кавказки области, Армения, Грузия и Кюрдистан. А Франция получава Украйна, Бесарабия и Крим. На страните от Централните сили е препоръчано да избягват преки сблъсъци с болшевиките. Въпреки това германо-австрийската интервенция /1918/ води до окупацията на Украйна и Южна Русия. Именно откритият интервенционализъм мобилизира руските сили за съпротива.

В. Путин може с един замах да обърне международното обществено мнение в своя полза. Достатъчно е да заповяда отстъпление. Имено отстъпление, а не изтегляне. При това отстъпление украинските сили, изпаднали в еуфория, ще бъдат увлечени да навлязат на руска територия и тогава ще разкрият истинското лице на режима в Киев, безрезервно поддържан от Запада. Няма да е кой знае каква новост увличането на врага на своя територия – древна скитска военна тактика на т. нар. „Изгорена земя“. А там, на своя територия, руснаците са най-силни и практически непобедими.

П/п Освен това, съвсем искрено, малко ми е мъчно за Йонс Столтенберг. /Соломон Паси със сигурност вече не съжалява за пропуснатата възможност да оглавява НАТО./ Шведът тъкмо се бе уредил с хубава, спокойна и престижна служба, която да заеме след приключването на мандата си като Генерален секретар на Северноатлантическия алианс и В. В. Путин безпардонно, и то съвсем в края, му развали рахатлъка. Какво да се прави?… Политика е това! Не е забавачница. Някои не могат да спрат да се косят, че такива работи се случвали през 21 век. Случват се, както се вижда, и в това няма нищо удивително, което да не се е случвало в предходните, не по-малко „цивилизовани“, двадесети или деветнадесети век. Даже и във впечатляващата епохата на Ренесанса!

Владо Зротев
24.02.-02.03.2022 г.