Висша математика

  • Next Post
  • Предишна статия

Висша математика

Човек трябва внимателно да чете знаците на Съдбата. Наскоро попаднах в сложна ситуация, за която ми бяха нужни умения в областта на висшата математика, за да изчисля амплитудата на моето зашеметено мотаене, което в интерес на истината съвсем не беше безцелно.

Носител съм на универсална разсеяност. Тя със загриженост бе отчетена от моите родители и учители още в ранната ми школска възраст. И лошата ми успеваемост до голяма степен се обясняваше главно с нея. С годините положението не се подобри. Даже се наблюдава постъпателна тенденция към задълбочаване. Казват, че разсеяността била белег за гениалност. Досега нищо гениално не съм сътворил, но моята разсеяност ме преследва неотклонно.

Днес например всичко започна съвсем безобидно. Тръгнахме с жената на плаж. Провървя ни. Намерихме място за паркиране с лекота. Окрилени се отправихме към морската прохлада. Пресичаме пристанището и навлизаме на плажната ивица, когато се сетих, че съм забравил чадъра. Върнах се да го взема. Вървя и си мисля, че няма да е лошо на платя и паркинга. Така и така отивам до колата. Почти съм пресякъл плажа и се наложи да се врърна обратно. Жена ми вече е на брега, а при нея са парите и ключа от колата. Без да отроня дума на настойчивия, въпросителен поглед, който ми бе забит от благоверната си вземам чантата и тръгвам обратно. Пак пресичам цялата плажна ивица, после през пристанището достигам до паркинга. Намирам автомат и си плащам един час престой в зелената зона, която влиза в действие след 38 минути.

Много доволен от своята изобретателност отивам до колата, слагам сенника на предното стъкло, защото преди това бях забравил да го направя, а върху него отдясно акуратно поставям и талончето за паркиране. Огледах да се уверя, че всичко е наред. Заключих и тръгнах отново към плажа. Това с оглеждането бе много важно, защото предния ден набързо сложих, както е редно, талончето за паркиране отдясно, ама после се сетих да сложа и сенника. Както се оказа – върху талона за паркиране. В последствие направо ми призля като разбрах каква съм я свършил. Но, слава богу, нямаше последици. Отървах се… Светът не може без разсеяни хора, но и без недобросъвестни служители също не може.

Та вървя си аз безгрижно. И за да не съм капо, си свалих тениската. Така де и за мен да започне плажуването. Пресичам обратното пристанищната част, после широката пясъчна ивица. Пред мен се разкрива с цялата си примамлива прелест морето. Вече виждам жена ми, която се оглежда обезпокоена от моето забавяне, и… се сещам, че не съм взел чадъра. Изругах се наум. После пак и пак. Хората взеха да ме заглеждат стреснато. Явно съм преминал несъзнателно от мисловно към бурно членоразделно изразяване. Ругая /до колкото мога/ наум и унило се връщам за злополучния чадър. Извървявам героично цялото разстояние обратно до колата. А то не е никак малко. Само плажната ивица има-няма стотина метра. В едната посока. Е, може и по-малко.

Вземам чадъра най-после. Поучен от злополучния си опит, оглеждам внимателно всичко ли е наред и тръгвам обратно. Вървя и в съзнанието ми се прокрадва измамната мисъл дали съм заключил или не съм. Добре, че бях наблизо, а батерията на дистанционното – силна. Пробвах. Заключил съм. За всеки случай пробвах още няколко пъти. Да е по-сигурно. А народ! Всичко живо се е втурнало към морето. Гледат ме и ми се чудят: какво му става на този, че си играе като омагьосан с дистанционното. Въобще не ми пука. Аз си извършвам проверката. Ако бяха били толкова път за един чадър и те със сигурност щяха да проверяват, даже още по-настървено. Въпреки многократните проверки, в крайна сметка си останах с известното съмнение дали съм заключил – противно чувство, което се всели в мен и загложди наранената ми душа.

Вървя с чадър в ръката. Вече не съм толкова бодър и щастлив. И изведнъж един гларус се изпуска пред мен. С досада си помислих, че с тоя днешен карък като нищо можеше да се изплющи и върху мен. Това в нашия град не е никаква рядкост. А не мога да ви опиша каква мазна гадост е и как ужасно мирише. За малко ме обнадежди мисълта, че все пак отивам до морето и бих могъл да се поумия, ако ме беше позацапал гадът. Но загубил всякаква вяра в себе си, прокрадвайки се, ме овладя песимизмът: а дали ще мога, в крайна сметка, да стигна до морето. Въпреки цялата си настойчивост.

Това си беше цяла одисея. Именно, за да изчисля всичките си отивания и връщания само за един чадър, ми потрябваха умения от недостижимата за мен висша математика. Но тя е нещо строго логично в своето естество, докато аз съм класически ирационален продукт.

В крайна сметка успях да стигна до заветната цел и то с чадър. Ала времето за паркиране почти изтичаше, а жена ми, лишена от ласкавата закрила на нашия чадър с UV защита, бе прегряла да стои и да ме чака на плажа. Та трябваше да си ходим. Пък и децата щяха да идват за обяд.

Такива работи, приятели. Човек трябва задължително да чете знаците на съдбата. Още като тръгнахме за плажа, ми направи неприятно впечатление, че всички светофари – от Свободния университет, през гарата, та до пристанището – ме хващаха на червено. И според закона за всеобщата гадост, червеното светваше в последния момент преди да хвана оранжевото. А светофарите не са никак малко. Приблизително цели осем-девет. Поради тази причина малкото разстояние до плажа го преодолях за рекордно дълго време.

За мое голямо съжаление имах неблагоразумието да не обърна внимание на тези явни знаци, които ми пращаше Съдбата. Не се съобразих с тяхното послание и попаднах в хаоса на едно, породено от моята органична разсеяност движение, което, макар и да преследваше определена цел, не бе никак достойно като постижение.

Comments

No comment yet.

Остави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *

  • Next Post
  • Предишна статия