Васил Левски

  • Next Post
  • Предишна статия

Васил Левски

За него Захари Стоянов казва, че е единствения от нашите национални революционери, който не се бои от разравяне на личния му живот. Даже нещо повече всеки един такъв опит за дълбочинно проникване само би допринесло за доизграждането на неговия свят образ. Защо е така? Апостола е преди всичко човек наделен с изключителна скромност, направо пословична, която обаче по един много интересен и оригинален начин се съчетава с едно изключително по своята стойност самочувствие, характерно за водача от най-висока проба, аристократа на духа, който не само е сътворил един нов свят, свят на идеи, но и поема тежката отговорност и то само върху своите плещи, да развали мнимият рахатлък на българина, позадрямал в един мним комфорт под маститата сянка на султана, който до безкрайност демонстрира някакво желание за промяна на съществуващият порядък, т. е. за реформиране без това да се обвързва с нещо конкретно.

Скромният дякон от Карлово се нагърбва с непосилната и изключително отговорна задача да превърне българина от обект в субект на политиката. Неин вършител. От една пасивна страна в политическите процеси свързани с прословутия Източен въпрос, чийто органична съставна част е и Българския въпрос Левски си поставя като цел да превърне българина в активна страна. А това може да стане само тогава, когато субекта осъзнае себе си и своето място, както и своето значение и смело и безапелационно заяви себе си в тези процеси. А това в крайна сметка не сули нищо добро, защото „ще му подпали“ и чергата и къщата и целият рахатлък да се бори, да пролива кръв и което е още по-сложно от борбата да строи една нова държава, една нова България. А това означава един нов и в същото време малко позабравен свят. А за това се иска самочувствие. Ето кое поразява и те кара да се прекланяш, защото се среща толкова рядко в комбинация – изключителната лична непретенциозна скромност и изключителното самочувствие на водача, поел в ръцете си съдбините на един изстрадал народ, нещо което прави тежестта още по-голяма, и отговорността да го води самопожертвователно към успех, защото Левски надскача и ницшиянският свръхчовек, за който саможертвата е лукс, който той не може да си позволи, за да не пострада делото. А делото при Левски не може да бъде осуетено или по някакъв друг начин спряно, защото не е поставено в зависимост от някаква определена личност. С природната си скромност той успява да намери ключа, с който дори и след него делото ще продължи своето развитие. Този ключ е ОРГАНИЗАЦИЯТА.

Апостолът съзнава, че такова велико нещо като борбата за свобода не бива да бъде зависимо от определена личност, колкото и велика да е тя, защото просто е тленна, тоест нещо преходно и изменчиво по характер. А организацията, сътворена от него трябва да живее и действа независимо дали той е в нея или не, независимо дали той я ръководи или не. Защото нейната задача е не да бъде негов паметник, а да твори един нов свят , свят на ново съзнание на новия българин на една нова България, което всъщност и ще се превърне не само в негов паметник, а по-скоро в негов пантеон, пред който признателните поколения ще скланят глава в знак на преклонение пред великото начало сътворено от скромния дякон от Карлово.

Comments

No comment yet.

Остави коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *

  • Next Post
  • Предишна статия